— Ще те накарам да се гордееш с мен, како.
И ми затвори телефона.
— Господи, пресвета Богородице!
Натиснах копчето за повторно набиране.
— Какво става? — попита Райън.
— Хари ще отиде да наблюдава къщата на Мало.
— Спри я.
Телефонът на Хари даваше свободно, след това се включи гласовата поща.
— Не вдига. Господи, Райън! Ако сме прави за Мало, то този човек е истинско чудовище. Ще убие Хари, без да му мигне окото.
— Обади й се отново.
Обадих се. Гласова поща.
— Няма да успее да открие къщата на Мало — каза Райън.
— Телефонът й има GPS.
Погледите ни се срещнаха.
— Протегни се отзад и ми подай сигналната лампа.
Разкопчах колана си, обърнах се и вдигнах сигналната лампа от пода.
— Закачи я за твоя сенник.
Закачих лампата с лепенка.
— Включи я в гнездото на запалката.
Направих го.
Райън включи аварийните светлини.
— Свали надолу сенника и включи.
Направих го. Лампата започна да издава пулсираща червена светлина.
Райън включи сирената и натисна газта до ламарината.
40
Със сирена и сигнална лампа можеш да стигнеш навсякъде. При това навреме.
Два часа след като двамата с Райън напуснахме Ил д’Орлеан, вече наближавахме Монреал. По пътя на връщане бях напълно съсредоточена. Държах се здраво за таблото пред мен и за страничния прозорец. Клатех се и подскачах цялата, когато Райън ускоряваше, а след това набиваше спирачка.
Остров Ил Бизар се намира на северозапад от Монреал, в най-западната точка на град Лавал. Когато достигнахме острова, Райън прекоси магистрала четирийсет, пресече града по диагонал на югозапад, след това се отправи на север по булевард „Сен Жан“.
Преди да стигнем до „Пиерфон“, завихме надясно и се спуснахме по моста „Жак Бизар“. По средата на моста Райън загаси светлините и спря сирената.
По-голямата част от острова е заета от игрища за голф и природния резерват, но по периферията на острова има няколко разпръснати квартала. Някои са по-стари, други са съвсем нови, но цените навсякъде в този район са изключително високи. Улицата на Мало се намираше зад малка горичка в южния край на острова.
Докато се движехме по „Рустик“, Райън намали. След трийсетина метра направи обратен завой и бавно минахме по улицата още веднъж.
Очевидно наоколо имаше само жилищни сгради. Огромни стари къщи. Огромни стари дървета. Не забелязах никой да се движи между тях.
На улица „Шери“ Райън отново смени посоката, приближи се до бордюра и спря така, че да има възможно най-добра видимост. За себе си. Аз трябваше да извивам врат, за да мога да видя нещо.
„Рустик“ беше дълга само една пряка и в края й имаше нещо като малък парк. Шест къщи отляво. Шест къщи отдясно. Всички те се намираха в дъното на тесните дворове и изглеждаха някак уморени. Имаха нужда от пребоядисване, а може би и от подмяна на водопроводните тръби и електрическата мрежа.
Някои от живеещите там се бяха опитали да поддържат моравите и градините си. Едни се бяха справили успешно, други — не съвсем. Пред една стара викторианска къща имаше резбована табела, на която пишеше „Ше Лизо“ 4.
— Много прилича на къщата на Бастараш в Тракади — отбелязах аз.
— Какво имаш предвид?
— Задънена улица. Зад къщата минава реката.
Райън не отговори. Извади бинокъл от жабката и започна внимателно да оглежда наоколо. Очевидно преценяваше ситуацията.
Погледнах към неговата страна на улицата. До бордюра имаше паркирани три коли, една близко до „Шери“, една по средата и една, близо до парка.
Табелката показваше, че четните номера са от дясната страна. Преброих къщите, като започнах от ъгъла.
— Номер тринайсет трябва да бъде последният голям парцел вляво.
Всъщност не се виждаше много. Имотът на Мало беше обграден от двуметрова ограда, покрай която плътно една до друга растяха лози. През пролуките в листата можах да забележа един бор, редица от кедри и един изсъхнал бряст.
— Харесва ми как се е справил с озеленяването. — Напрежението ме караше да пускам идиотски шеги.
Райън не се засмя. Натискаше бутоните на телефона си.
— Можеш ли да прочетеш какво пише на вратата на Мало? — попитах аз.
— Prenez garde au chien. Внимание, куче!
— Трябва ми справка за три номера.