— Слушай, Темпи — докато говореше, Райън вадеше пистолета от кобура си. — Говоря ти абсолютно сериозно. Лягай на пода и не мърдай от там.
Без да кажа нито дума се плъзнах надолу от седалката, държах главата си над таблото, за да виждам какво става по улицата.
— Не излизай от колата.
Райън се движеше по „Рустик“, като използваше къщите за прикритие. Държеше пистолета отстрани, с дулото надолу. Мина покрай оградата на Мало, стигна до вратата на двора и изчезна.
Клекнах на пода. Бях ужасена, дланите ми бяха мокри от пот. Стори ми се, че минаха часове. Всъщност бяха по-малко от пет минути.
Опитвах се да раздвижа изтръпналите си крака, когато телефонът ми иззвъня. Извадих го от чантата си.
— Къде си? — Хари хем шепнеше, хем крещеше.
— Ти къде си?
— В парка, близо до къщата на Мало. Храня чайките.
— Боже господи, Хари! Какво си мислиш, че правиш? — В думите ми не прозвуча облекчението, което изпитах.
— Струва ми се, че чух изстрели.
— Слушай сега. — Използвах същия тон, с който преди малко Райън се беше обърнал към мен. — Аз съм на ъгъла на „Шери“ и „Рустик“. Райън влезе в двора на Мало. Идва подкрепление. Искам да отидеш колкото е възможно по-далече от къщата, без да излизаш от парка. Можеш ли да го направиш?
— Пред мен има паметник на някакъв умрял човек. Мога да клекна зад него.
— Направи го.
Вдигнах се на седалката и успях да видя някаква облечена в розово фигура да пробягва отляво надясно покрай брега на реката.
Тъкмо клекнах отново, когато прозвучаха два приглушени изстрела.
Сърцето ми спря.
Заслушах се.
Непоносима тишина.
Мили боже, дали Райън беше в беда? Или Хари? Къде беше подкреплението?
Може би причината беше страхът за сестра ми. Или за Райън. Това, което направих в следващия момент, беше чиста лудост. Въпреки това го направих.
Измъкнах се от колата, прекосих на бегом „Шери“ и минах по диагонал през първата тревна площ в лявата страна на „Рустик“. Като се придържах към сенките на къщите, достигнах до номер тринайсет, преминах с гръб покрай оградата, след това спрях. Напрегнах се да доловя някакъв шум от движение.
Писъкът на чайките. Туптенето на собственото ми сърце.
Едва дишах, когато погледнах през вратата към двора на Мало.
Покритата с чакъл алея водеше към тъмна тухлена къща с яркорозов хоросан. До нея имаше подобен гараж за три коли. Наляво се простираше ливада, по която хвърляше сенки изсъхналият бряст.
Замръзнах на място. Опитах се да потисна адреналина, който ме караше да действам. До дънера на дървото седеше някой. Дали не ме беше забелязал?
Изминаха цели пет секунди. Десет.
Човекът не помръдна.
След като изчаках цяла минута, отново се огледах наоколо и тръгнах бавно по алеята. Всяко хрущене на чакъла прозвучаваше като експлозия. Човекът все още стоеше неподвижно, като парцалена кукла в реални размери, по която като паяжина се прокрадваха сенки.
Приближих се до дървото и видях, че е мъж. Не го бях виждала никога преди това. Отпред на ризата му имаше дълго, тъмно петно. Очите му бяха затворени, но ми се строи, че диша.
Наведох се и притичах през поляната.
В следващия миг замръзнах на място.
Две кучета, завързани на вериги, прикрепени с болтове за асфалта, се хвърлиха към мен. И двете бяха огромни, козината им беше кафяво-черна, имаха малки уши и къси опашки. Очевидно бяха добермани. И двете злобно лаеха срещу мен.
Вдигнах ръка, за да ги успокоя. Кучетата съвсем побесняха, ръмжаха и се зъбеха, съвсем бяха освирепели в желанието си да ме нападнат.
В далечината чух слабия вой на сирените.
Отстъпих назад предпазливо. Кучетата продължаваха да се хвърлят към мен и да се мъчат да ме захапят. Опасявах се, че при всяко движение напред болтовете, които държаха веригите им, можеха да се откъснат.
Краката ми се подкосиха. Едва се добрах до предната част на къщата. Вдясно от вратата видях един полуотворен прозорец. Промъкнах се през живия плет, изправих се на пръсти и надникнах. Въпреки че гърбът на един стол не ми позволяваше да огледам цялата стая, ясно видях трима мъже.
Една фраза се заби в съзнанието ми.
Край на играта.
Райън държеше уинчестър дванайсети калибър и едновременно с това беше насочил глока си към Бастараш. Той от своя страна беше насочил деветмилиметров зиг зауер към един мъж, който предположих, че е Мало.