Мало беше с гръб към прозореца. Също като Бастараш и той беше едър и мускулест.
Сирените се чуваха все по-силно. Предположих, че полицейските коли вече пресичаха моста.
— Ти, нещастни, кучи сине! — крещеше Бастараш към Мало. — Знаех си, че откачените ти перверзии ще прецакат всички ни рано или късно.
— А ти какво си, света вода ненапита? Дейви, моето момче, ти влезе в тази игра с широко отворени очи.
— Не и деца. Никога не се съгласих да го правиш с деца.
— Те искаха да станат звезди. Аз осъществявах мечтите им.
— Ти ми обеща да спреш тази гадост. Повярвах ти. Сега разбирам, че си ме лъгал през цялото време.
Косата на Бастараш беше мокра от пот. Ризата беше залепнала за гърдите му.
— По-спокойно. — Райън се опитваше да смекчи гнева на Бастараш.
Той обърна пистолета си към Райън.
— От въпросите, които ми зададе този тук, си правя извода, че си убил някои от хлапетата.
— Това е нелепо. — Мало се разсмя нервно.
— Погледни ме, мръснико. — Бастараш насочи пистолета право в лицето на Мало. — Ти ми навлече това разследване за убийство. От няколко дни ченгетата са по петите ми.
Мало вдигна ръце и се завъртя към Бастараш. Устата ми пресъхна от изненада.
Въпреки че беше по-възрастен, с изкуствен загар и в по-добра физическа форма, Мало поразително приличаше на Бастараш. Такава прилика можеше да се обясни само чрез гените.
Бастараш продължи да говори:
— Ти си убил тези момичета. Признай си.
— Това е…
— Стига лъжи! — Лицето на Бастараш беше почервеняло.
— Те бяха мръсници. Хванах едната да краде. Другата беше наркоманка. — Мало преглътна. — Ти си ми брат, Дейви. Очисти това копеле. — Мало нервно замахна към Райън. — Очисти го и сме свободни. Ще намерим друго място…
— Ти привлече вниманието на полицията към мен. Към бизнеса ми. Към хората, които обичам. Напълно си загубил ума си. Ченгетата ме преследват чак от Квебек. Ако нещо се случи с този тук, ще знаят кой е виновен.
— Тя е добре.
— Ти, извратено копеле, съсипваш всичко. Ти омърси къщата на баща ми. Затова те изхвърлих при първа възможност.
Бастараш заплашително размахваше пистолета си.
— Ти си точно като онази кучка, майка ти.
— Остави пистолета на пода, Дейв. — Райън влезе в ролята на посредник. — Не искаш да нараниш някого.
Бастараш не му обърна внимание.
— Не те интересува нищо друго, освен парите и перверзиите ти. Но сега застраши моята къща. Хората, които аз обичам. Заради теб ще я намерят и ще я затворят някъде.
— Ти си побъркан — присмя му се Мало. — Живееш в средновековието.
— Побъркан? — Пистолетът трепереше в ръката му. — Ще ти покажа какво значи побъркан. Ще размажа главата ти в стената.
Изпод прозореца се чу женски глас. Излизаше тежко и на пресекулки.
— Ако нараниш него, ще нараниш всички ни.
Опитах се да видя жената, но гърбът на стола ми пречеше.
Воят на сирените се чуваше по „Рустик“. Гумите изсвириха, вратите се отвориха, чу се трополенето на стъпки наоколо, радиостанциите пращяха.
Пушката се плъзна по пода и рикошира в перваза на дюшемето. Мало се завъртя и хукна навън от стаята.
Обърнах се и изкрещях:
— Към предната врата!
Трима полицаи се спуснаха към вратата. Единият извика:
— Arretez-vous! Стой!
Мало побягна към гаража. Полицаите го настигнаха, опряха гърба му в стената и му закопчаха белезниците.
Изтичах в къщата, завих надясно през голяма двойна врата и влязох в гостната. Един полицай ме следваше по петите. Чух, че Райън му каза да извика линейка по радиостанцията.
Бастараш стоеше на колене, ръцете му бяха закопчани с белезници отзад. Жената беше клекнала до него. Едната ръка беше обвила около кръста си. Другата лежеше върху рамото му. На нея имаше само три възлести пръста.
— За нищо не ставам — мърмореше Бастараш. — За нищо не ставам.
— Шшшт… — каза жената. — Знам, че ме обичаш.
Лъчите на залязващото слънце огряха тъмните къдрици около лицето й. Тя бавно вдигна брадичката си нагоре.
Мъчително прозрение ме накара да замръзна на мястото.
Кожата по челото и бузите на жената стоеше на твърди бучки. Горната й устна се бе вдигнала чак до носа, който беше хлътнал на една страна.