— По дяволите!
— Имай предвид, че проказата е едно от заболяванията, от които хората най-много се страхуват. Съществува от хиляди години, страхотно обезобразява болните и до 1940 година е била нелечима. Но тогава хората дори не са знаели дали е заразна.
— Заразна ли е?
— Да, но механизмът на заразяване не е много ясен. В продължение на много време се е смятало, че заболяването се предава при продължителен контакт с болния. Днес повечето учени смятат, че бактерията се разпространява по въздушно-капков път. Като туберкулозата.
— Значи наистина е опасно да си в близост до прокажен.
— Проказата не е смъртоносно заболяване, нито пък се предава от човек на човек толкова лесно. Това е хронично състояние, от което могат да се заразят хора, които имат генетично предразположение. Вероятно около пет процента от населението. Но всичко това не е било известно през деветнайсети век.
— И затова болните са били изолирани?
— През 1844 година в Ню Бранзуик е приет закон, според който всеки, който прояви симптоми на проказа, е трябвало да бъде изолиран. Назначена е била здравна комисия, която е имала правото да посещава, преглежда и отстранява от домовете им всички, за които е имало съмнение, че са се заразили. Избрали са остров Шелдрейк, защото там били останали няколко порутени сгради.
— Като на онова място в Хаваите.
— Молокай. Да. Само че положението на Шелдрейк е било по-лошо. Болните са били оставени с малко храна, в лоши жилища и практически без медицински грижи. Колонията е съществувала в продължение на пет години. Там е имало трийсет и седем болни, от тях петнайсет са умрели и са били погребани на острова.
— Какво се е случило с останалите?
— Някои са успели да избягат. Между тях е било и едно десетгодишно хлапе.
Барнабе Савоа. Неговата история ме накара да се разплача. Ужасено, детето избягало и отишло на единственото място, което познавало. У дома. Барнабе е бил изтръгнат от ръцете на родителите си, след като властите ги заплашили с оръжие. Бил е завързан и изпратен отново на острова.
— И деца ли са пращали там?
— Много. И бебета са се раждали на Шелдрейк.
— Кретени! Тези, избягалите, хванали ли са ги?
— Повечето са били заловени и изпратени обратно там. След това правилата са станали още по-строги. Всички болни са били затворени в една сграда, около нея е имало ограда и времето за разходки на чист въздух е било силно ограничено. Наели са въоръжена охрана, която да прилага новите разпореждания.
В съзнанието ми изплува една картина. Деца с изкривени черти на лицата и увити в парцали пръсти. Кашлят. Плачат за майките си. С мъка прогоних от съзнанието си този образ.
— А какво станало с другите, с онези, които оцелели?
— Не знам какво е станало с тях. Ще направя още проучвания.
— Какво общо има всичко това със скелета на Гастон?
— Момичето е страдало от проказа.
Чу се някакъв шум. Представих си как Хипо мести телефонната слушалка от едното ухо на другото и обмисля цялата информация, която се съдържаше в последното ми изречение.
— Искаш да кажеш, че хлапето е умряло преди сто и шейсет години?
— Така изглежда.
— Значи това е краят на историята.
— Познавам една археоложка от университета на Ню Бранзуик във Фредериктон. След като получа официално разрешение да взема останките, ще й се обадя.
Нещо се блъсна в нещо друго, след това прозвуча глас в далечината.
— Изчакай.
Гласовете станаха приглушени, вероятно Хипо беше притиснал слушалката до гърдите си. Когато отново се обади, гласът му звучеше странно.
— Чуваш ли ме?
— Да.
— Няма да повярваш какво се е случило.
27
— Някой е очистил любимия ни фотограф.
— Кормиер?
— Открили са го тази сутрин зад един склад близо до пазара Атуотър. Два куршума отзад в главата. Райън току-що си е тръгнал от там. Казва, че Кормиер е бил убит някъде другаде и изхвърлен зад склада. Данните показват, че се е случило малко сред полунощ.
— Господи! Той там ли е?
— Да. Задръж така.
Чу се някакъв шум, след това Райън се обади.
— Нещата май тръгват в нова посока? — попитах аз.