— Така е.
— В цялата суматоха около ексхумацията на Ан Жиарден забравих да ти кажа, че разговарях с доктор Съскинд.
— Аха.
Сигурна бях, че Райън изобщо не ме слушаше.
— Съскинд е специалистката по аквакултури от „Макгил“. Данните, които са установили по случая от река Лак де дьо Монтан, са твърде объркващи.
— Кажи ми с две думи.
— Открили са диатоми по външната обвивка на костта, но не и в костния мозък.
— Какво означава това?
— Или момичето е било мъртво, когато е било изхвърлено в реката, или се е удавило някъде другаде, в пречистена вода. Или се е удавило преди месец април, или е било хипервентилирано и е починало много бързо. Или методите, с които работи Съскинд, не са точни.
— Чудесно.
— Съскинд все пак ни дава полезна информация. Диатомите, открити по чорапа, са много близки до тези от една контролна проба, взета от водата под пристан за лодки, който се намира в парк, недалече от мястото, където е открит трупът край Ил Бизар.
— Повтори го.
Повторих го.
— Може би това е мястото, където момичето е било изхвърлено във водата — предположи Райън.
— Или където тялото е престояло известно време. Имаш ли някаква нова информация относно самоличността й?
— Пуснах запитване за изчезнало момиче в юношеска възраст, със смесен расов произход. Засега няма никакъв отговор.
— Успяхте ли да откриете Аделаид Жиарден?
— Има някои данни за нея. Но точно в момента убийството на Кормиер е в центъра на вниманието ни. Смъртта му е удар по разследването, защото той играе важна роля в изчезването на Фийби Куинси.
— Съобщи ли на родителите на Фийби?
— Не. Очаквам този разговор. Кормиер беше единствената ни следа. Добрата новина е, че след смъртта му можем да разполагаме с флашката. Вече нямаме нужда от съдебно разпореждане.
Понечих да кажа нещо, но замълчах. Райън усети колебанието ми.
— Какво има?
— Прекалено много неща ти висят на главата.
— Нищо, кажи ми.
— Може да не е важно.
— Остави аз да преценя.
— Споменах го на Хипо, но може би ще е добре и ти да знаеш.
— Дали ще успея да го чуя днес по някое време? — Гласът му прозвуча приятелски.
Разказах му за анонимното телефонно обаждане в лабораторията и за имейла със снимката и текста от парчето на „Дет“:
— Фернанд Колбърт се опита да проследи телефонното обаждане, но попадна в задънена улица. Не е много оптимистично настроен и за имейла.
— Мислиш ли, че е някой от онези гадове, дето са ви тормозили в Тракади?
— Кой друг би могъл да бъде?
— Ти умееш да дразниш хората.
— Старая се.
— Бива те.
— Благодаря.
— Остави това на мен.
— Ти си моят герой.
Казах го на майтап. Никой не се засмя. Да сменим темата.
— Разреших случая с момичето на Хипо. — Без да се усетя, бях споменала името, което бях дала на случая.
— Момичето на Хипо?
— Скелетът от Римуски, който следователят нареди да бъде конфискуван. Онзи, който е разтревожил Гастон, приятеля на Хипо.
— Така ли?
— Костите най-вероятно са стари.
— Не са на приятелката ти?
— Не. Когато имаш време, ще ти разкажа. Може и Хипо да го направи.
— Вие двамата сдобрихте ли се?
— Хипо не е човек, който може дълго да се сърди на някого.
— Излей си яда и продължи нататък, все едно нищо не се е случило. Така трябва.
— Така е.
Отново настъпи неудобно мълчание.
— Кажи на Хипо, че утре ще му помогна за папките на Кормиер.
— Ще ти кажа какво съм открил за мутрите от Тракади.
Наистина го направи. По-рано, отколкото си представях, че е възможно.
Неделя сутринта. Дългоочакваният дъжд най-после заваля. Събудих се и видях, че водата се стича по прозорците на спалнята ми и променя гледката към двора и града. Вятърът подмяташе клоните на дървото. От време на време някое листо се блъсваше в стъклото и издаваше приглушен шум.
Хари все още спеше, когато се отправих към студиото на Кормиер.
Карах през града, чистачките ритмично се движеха по стъклото и издаваха шум. Мислите ми се движеха с ритъма им.
Кормиер е мъртъв. Кормиер е мъртъв. Кормиер е мъртъв.
Не знаех причината за убийството на фотографа. Но знаех, че за нас това не е добра новина.