Като през мъгла долових слаб глас.
Опитах се да се изправя. Облегнах се на стената. С мъка си поемах въздух.
Усетих натиск отзад във врата си. Наведох глава. Безропотно. Като парцалена кукла. Цялото ми същество се съсредоточи върху една-единствена отчаяна мисъл.
Дишай!
Слабият глас се обади отново. Ушите ми бучаха и не можах да различа нито една дума.
Дишай!
Някой клекна до мен. Една ръка потупа рамото ми.
Дишай!
Постепенно спазъмът отпусна белите ми дробове. Поех въздух. Шумът в ушите ми започна да отслабва.
— Докторе, лошо ли ти е?
Хипо. Разтревожен.
Поклатих глава.
— Искаш ли да…
— Добре съм — промълвих едва-едва.
— Какво стана? Падна ли?
— Блъсна ме.
— Някой те е блъснал?
Кимнах. Усетих как под езика ми започна да трепери. Преглътнах.
— Къде беше?
— В студиото на Кормиер.
— Още ли е там?
— Мисля, че не. Не знам.
— Успя ли да го огледаш?
Порових из объркания си мозък. Мъжът стоеше с гръб към мен. След това нападението дойде неочаквано.
— Не.
— Никого не видях. — Хипо очевидно се колебаеше.
Знам, че в момента се чудеше дали да ми помогне, или да се опита да залови нападателя.
Защо ме нападна? Дали ме бе разпознал и специално ме беше причакал тук? Или случайно му бях попречила? На кого бях попречила?
Вдигнах ръце, дадох знак, че искам да се изправя на краката си.
— Изчакай.
Хипо набра някакъв номер на мобилния си, разказа какво се е случило и няколко пъти бързо отговори „oui“. Затвори телефона, погледите ни се срещнаха. И на двамата ни беше ясно. Щеше да пристигне патрулиращата кола, да обиколи улиците и да разпита съседите. Тъй като нямаше свидетели, шансовете да заловят нападателя клоняха към нула.
Размахах ръце.
— Господи!
Хипо обви ръка около кръста ми и ме издърпа.
Изправих се, краката ми трепереха.
— Трябва да проверим горе — казах аз.
— Не искаш ли да извикаме лекар?
Изкачих се до студиото на Кормиер, като се подпирах на перилата. Хипо вървеше след мен. Между вратата и касата се процеждаше слаба светлина. Хипо мина пред мен и извади пистолета си.
— Полиция!
Никой не отговори.
— Полиция! — От напрежението гласът на Хипо звучеше странно. — On defence. Влизаме.
Отново последва тишина.
Хипо вдигна ръка, за да ми каже „стой тук“, и ритна вратата. Тя се блъсна навътре и после пак се върна обратно. Той я бутна с лакът и влезе, като държеше пистолета си с две ръце на височината на носа си.
Чувах стъпките му, докато обикаляше из апартамента. След малко извика:
— Чисто е.
Влязох.
— Тук съм. — Гласът на Хипо идваше от банята, където преди малко бях заварила нападателя.
Минах по коридора и надникнах вътре. Сега забелязах детайли, които преди ми бяха убягнали.
Горните тръби бяха скрити от висящ таван, направен от панели трийсет на трийсет сантиметра, с метални лайстни по края. Няколко панела бяха откъртени и хвърлени в умивалника.
Хипо беше стъпил на шкафа и осветяваше отвора в тавана с фенерчето си.
Обзе ме гняв, по-силен от болката в главата ми.
— Как може някой просто да влезе вътре?
Хипо се надигна на пръсти.
— Копелето е знаело какво точно търси. И къде точно да го търси.
Продължих гневно да боботя, въпреки че Хипо очевидно не ме слушаше.
— Кучи син.
Той ми подаде фенерчето си, без да погледне към мен.
— Какво има? Виждаш ли нещо?
Протегна ръка в празното пространство. Бях станала прекалено чувствителна на тема равновесие и земно притегляне, затова застанах под него, в случай че се подхлъзне.
Хипо отново стъпи на краката си. Протегна ръка към мен. Поех от него един смачкан лист.
Снимки. Хвърлих им един поглед.
Сърцето ми подскочи до небето.
28
Очаквах да видя порнографски снимки. Жени със силиконови форми, които се гърчат в престорен еротичен екстаз. Или застанали на четири крака като котки, със стърчащи във въздуха дупета. Бях подготвена за това.
Но не и за онова, което видях.
Върху листа имаше отпечатъци от няколко снимки. Бяха стари или направени така, че да изглеждат стари. Листът беше толкова намачкан, че не можеше да се разбере.