Снимките бяха дванайсет, в четири редици по три. На всяка от тях имаше момиче. Младо. Слабо. Голо. Може би поради неправилната употреба на светкавицата, или поради някаква специална техника на проявяването, кожата на момичето изглеждаше призрачнобледа и блестеше в тъмнината около нея.
В първата поредица от снимки момичето беше седнало, гърбът му се виждаше, а раменете бяха леко извърнати към обектива. Глезените и китките му бяха вързани с въжета.
В следващата поредица от снимки имаше още едно въже, увито около врата на момичето и след това закачено на кука, забита в стената над главата му. В мазилката — там, където беше забита куката, се бяха появили пукнатини като паяжина.
В последните два реда от снимките момичето лежеше на пода, първо по гръб, а после по корем. Въжетата бяха омотани по различни начини, като че ли го изтезаваха. Ръцете — завързани зад гърба. Китките завързани за глезените. Въжето — завързано за китките и закачено за куката над главата му.
На всички снимки момичето беше отвърнало погледа си от обектива. Може би се смущаваше? Уплашено ли беше? Или изпълняваше нареждания?
Изведнъж се разтресох от удар, много по-силен и груб от този, които ми беше нанесен на стълбището. Всичко наоколо изчезна. Чувах как кръвта бучи в ушите ми.
Бузите бяха изпити, очите — хлътнали. Но лицето ми беше познато. Тези разпилени, буйни къдрици.
Затворих очи, исках да се откъсна от момичето, което не гледаше в обектива. Да си представя, че ужасните снимки пред мен не съществуват.
— Това е всичко — каза Хипо и стъпи на пода до мен. — Сигурно е пропуснал този лист, защото си го изненадала.
Доброволно ли се бе съгласила да я снимат по този начин? Или е била принудена?
— Трябва да седнеш, докторе. — Хипо стоеше до мен. — Малко да ти се върне цветът на лицето.
— Познавам я — прошепнах едва доловимо. — Това е Еванджелин.
— Наистина? — В гласа му се долавяше съмнение.
— Когато за последен път я видях в Поулиз Айлънд, беше на четиринайсет години. На тези снимки е малко по-голяма.
Усетих как въздухът се раздвижи, когато обърна листа.
— Няма дата. Сигурна ли си, че е тя?
Кимнах. Не можех да говоря, сълзите ми напираха.
Хипо откъсна поглед от момичето и изрази мислите ми гласно:
— Може би това е връзката между Кормиер и Бастараш.
— Ще го арестуваш ли?
— Бъди напълно сигурна, че ще го арестувам. Но не преди да съм…
— Направи го. — Бях изпълнена с яд.
— Виж, страшно много искам да притисна до стената този плужек. — Той размаха листа със снимките пред очите ми. — Но това тук не е достатъчно.
— Но тя е била дете!
— Един второразреден фотограф притежава снимки на дете, което е чистило къщата на бащата на Бастараш преди трийсет години. Не е кой знае какво доказателство. Адвокатът му ще го измъкне още преди да му се е допишкало.
Раздирана между главоболието, мъката за преживяното от Еванджелин, гнева ми към Кормиер и безсилието, че Хипо не може да арестува Бастараш, не съм много сигурна как успях да издържа през останалата част от деня. Предполагам, че адреналинът ми помогна. И ледените компреси.
Когато отказах да се прибера вкъщи, Хипо отиде и купи лед и чорапи. На всеки час сменяше компреса на бузата ми.
В пет часа вече бяхме приключили с последния от шкафовете на Кормиер. Открихме само една папка, която можеше да се окаже интересна.
От снимката на Опал ни гледаше младо момиче с бадемови очи и блестяща черна коса. На плика имаше дата — април 2005.
И двамата с Хипо бяхме съгласни, че Опал можеше да е полуиндианка или полуазиатка по произход и би могло да се окаже, че тя е момичето от река Лак де дьо Монтан. Неидентифициран труп номер три, според Райън. Хипо обеща да направи необходимата проверка в понеделник.
Въпреки че благодарение на ледената терапия на Хипо отокът на бузата ми не беше голям, Хари го забеляза в момента, в който влязох вкъщи.
— Паднах.
— Паднала си? — Тя присви очи.
— По стълбите.
— Просто загуби равновесие и се претърколи?
Когато се съмнява в нещо, Хари те разпитва така, че в сравнение с нея членовете на Инквизицията са група аматьори.
— Някакъв простак ме бутна, като минаваше покрай мен.
Очите й станаха тесни като прорези.
— Кой?
— Господинът не спря, за да остави визитната си картичка.