По нервите ми преминаваха различни сигнали.
Обърни се!
Остани! Помогни на детето!
Погледът ми беше прикован в монитора.
Мъжът влиза в кадър. Гърбът му е обърнат към камерата. Косата му е черна, вързана отзад на врата. По задника му се виждат грозни червени пъпки. Кожата около тях има цвят на гной.
Пръстите ми се сплетоха, стиснах здраво юмруци. Главата ми се замая. С ужас очаквах онова, което знаех, че предстои да видя.
Мъжът хваща детето за китките и повдига крехките му слаби ръчички. Зърната на гърдите й са като точки върху едва оформящите се извивки на гръдния й кош.
Сведох поглед надолу. До болка бях забила нокти в дланите си. Поех два пъти дълбоко въздух и отново концентрирах вниманието си върху монитора.
Момичето се е обърнало. Лежи по корем безпомощно и мълчаливо. Мъжът се е качил на леглото. Застанал е на колене. Започва да го обкрачва.
Изправих се на крака и изхвърчах от стаята. Направих го съвсем несъзнателно. Двигателните неврони бяха изпратили импулси директно в крайниците ми.
Чух стъпки зад себе си. Не се обърнах.
Спрях до един прозорец във фоайето, обвих ръце около себе си. Имах нужда от нещо истинско, което да ме накара да стъпя здраво на земята. Небето. Слънчевата светлина. Бетонът. Движението по улицата.
Една ръка докосна рамото ми.
— Добре ли си? — попита Райън тихо.
Отговорих, без да се обръщам към него:
— Тези копелета. Тези гадни, перверзни, шибани копелета.
Той не отвърна.
— Защо го правят? За свое собствено перверзно удоволствие? Как могат да наранят така едно невинно дете, само за да се забавляват? Или пък го правят за удоволствието на тези, които ще го гледат. Толкова ли са много извратеняците, че има пазар за такива гадни филмчета?
— Ще ги хванем.
— Тази измет замърсява въздуха. Не заслужават дори да дишат въздуха на останалите хора.
— Ще ги хванем. — В тона на Райън имаше не по-малко омраза, отколкото в моите думи.
Една сълза се отрони от очите ми. Избърсах я с ръка.
— Кого ще хванеш, Райън? Нещастниците, които произвеждат този боклук? Педофилите, които си плащат, за да гледат, събират и си разменят подобни гадости? Родителите, които продават децата си за няколко долара? Лешоядите, които влизат в чатовете в интернет с надеждата да завържат някоя връзка? — Обърнах се рязко към него: — Колко деца ще видим сега на тази флашка? Сами. Изплашени. Безпомощни. Детството на всички тях е било разбито.
— Така е. Тези хора са морални инвалиди. Но сега моята задача е да намеря Фийби Куинси, Кели Сикард, Клодин Клоке и трите момичета, намерени мъртви в района ми.
— Бастараш е — процедих през стиснати зъби. — Усещам го.
— Това, че се занимава с търговия на плът, не го прави автоматично търговец на детско порно.
— Това е малката мръсна колекция на Кормиер. Той имаше снимки на Еванджелин. Тя е работила за Бастараш.
— Преди трийсет години.
— Кормиер…
Райън постави пръст на устните си.
— Може да се окаже, че Бастараш е замесен. Може да се окаже, че Кормиер е връзката. А може да се окаже, че е просто още един извратен педофил. Във всеки случай тази флашка отива директно в КНКЦЗДН.
Райън имаше предвид Канадския национален координационен център за защита на децата от насилие.
— Чудесно! — Искаше ми се да си го изкарам на някого. — И какво ще направят те?
— Те се занимават с такива разследвания. Имат база данни със снимки на деца, подложени на насилие, както и сложни компютърни програми за дигитално променяне на възрастта. Имат начини да идентифицират изродите, които свалят подобни гадости от интернет.
— Годишно се разглеждат повече случаи за кражби на коли, отколкото за насилие над деца — казах го с презрение.
— Знаеш, че не си права да говориш така. Случаите на кражби на коли са многократно повече от тези на насилие над деца. Хората от Центъра правят и невъзможното, за да спасят тези деца.
Райън махна с ръка към залата за конференции.
Не отговорих нищо. Знаех, че е прав.
— Моето внимание е насочено към следното — каза той и започна да свива пръсти един по един. — Куинси. Сикард. Клоке. Неидентифицираните трупове. — Замахна с юмрук във въздуха. — Няма да се откажа, докато не приключа всеки един от тези случаи.