Морето се бе скрило вече, влакът тичаше из равнината и вън пробягваха тъмните редици на черничеви градини. В дъното на вагона продължаваха да разговарят високо, като че се караха. Докторът, несмущаван от шума, дремеше полулегнал. Младата жена затваряше очи и се силеше да заспи, но напразно. Остра, болезнена бодрост я дърпаше изпъната и без да ще, тя гледаше към другия ъгъл и се занимаваше с двойката. Сега вече момъкът бе прегърнал с една ръка момичето, с другата държеше лицето му и го целуваше дълго, последователно, методично. Те не се стесняваха никак, като че бяха сами в купето. От време на време той поглеждаше часовника на ръката си и увещаваше момичето за нещо: навярно настояваше да слезе с него. Но девойчето всеки път засмяно и упорито повтаряше: „No! No!“ — клатеше глава и отново се притискаше към него като чувствено животинче.
— Боже мой, колко лесен всъщност бил животът! — мислеше младата жена, обръщайки се към прозореца. Едно объркано чувство — на погнуса, на потайна завист, на яд към себе си тъкмо за тая завист, на безутешност — се издигаше в нея и запушваше гърлото й. Изведнъж тя усети на дланта и пръстите си тръпката на силно многозначително ръкостискане, притвори очи и стори й се, че чувствува отново на устните си неговите горещи влажни устни — веднъж, дваж, три пъти! Това бе то, всичко, тоя блед, почти никакъв спомен от оная дълбока, парлива, единствена в нейния живот, скривана дори един от друг двегодишна тяхна история, в онова далечно време! Тия бързи, мълчаливи целувки във вечерта на неговото заминаване, което приличаше на бягство. Защо беше всичко това?… Защо?… Всички тия глупави спомени, тая случайна среща тая вечер в града и тая мъка, с която тя се връща и която — тя знаеше това — ще угасва незабелязано, всеки нов ден по-слаба, докато изчезне най-сетне и в душата й остане съвсем празно…
Влакът изсвири пред Портогруаро. Когато спря, момъкът с чанта в ръка отвори вратичката, хвана момичето и го притегли да слезе. То се дръпна разчорлено, зачервено, усмихнато, затвори вратата и се изправи на прозореца, махайки с ръка. Когато колелата затракаха отново, отвори чантичката си да се огледа, оправи коси, напудри се. Сетне извади сандвич и портокал и закуси. На гарата в Триест тя слезе, хвърли се на шията на една повехнала, прилично облечена жена, навярно майка, която я чакаше, взе я подръка и се отдалечиха, бъбрейки високо и весело. Шумната компания италианци също слезе. Вагонът изведнъж затихна — сънлив, печален, както е винаги късно нощем на гари, дето пътниците повече слизат, отколкото се качват.
Скоро машината запухтя по стръмнината нагоре, към границата. Младата жена гледаше как се топят в далечината пръснатите светлинки на пристанището, как морето постепенно се слива с мътномлечното небе. Там, в тая неясна далечина, потъваше, неоставило никакъв спомен, всичко, което бе живяла, видяла, чувствувала през тия тридесет-четиридесет дни: градове, места, музеи… всичко изчезваше някъде, изгубило всяка цена, и най-чудното бе, че в душата й не трепваше никакво съжаление. Тя се опита да си припомни някои неща, отделни подробности, и усилията й бяха немощни, без желание, вдървени от някаква вътрешна тъпота. Само тоя следобед, тия няколко нощни часа във Венеция изпълваха съзнанието, унищожаваха без остатък всичко друго, бяха като че единствената, неподозирана за нея цел на това мечтано пътуване. Но това съзнание не раждаше никаква радост, нито дори остра мъка: то беше окончателно опустошение.
Съпругът, вече удобно лепнал в празното купе, спеше отсреща. От полуотворената му уста излизаше тихо съскане на здрав, уморен човек. Тя погледна това спокойно, грубо лице с набола, небръсната от вчера брада, съзря скъпата автоматична писалка, която се подаваше от горния джоб — и внезапно нещо съвсем чуждо, почти враждебно, примесено със смътно чувство на противност, се плъзна в сърцето й. Изведнъж се усети съвсем сама, като в непозната страна, откъсната от всичко, което бе имало някаква цена за нея. Това беше страшно: тая полубяла преваляща нощ, тоя заспал влак, който я водеше нанякъде. Къде?… Тя потърка чело, струваше й се, че трябва да намери една последна опора. Отвори чантичката си, извади портрет на тригодишно засмяно дете, загледа се в него. И отново (какво чудовище съм аз! — помисли в същия миг тя) нищо не помръдна в нея, в тая тъмна, хаотична дълбочина, дето тя сама не можеше да проумее какво има. Едно-единствено усещане само я премазваше всяка минута по-пълно: всичко — всеки ден — и утре — всички дни, целият живот е безвкусен и пошъл, а самата тя — увехнала, зла, изпразнена като гумено балонче, което неочаквано са пробили.