Алекс се изразяваше толкова небрежно и вяло и на Фредрика й се стори, че е пил. „Подобен специалист“ и „някакъв психолог“. Не можеше просто ей така да говориш подобни неща.
— Чел за него във вестника — поясни шефът й. — От там му дошла и идеята.
— За кого е чел във вестника? — попита Фредрика колебливо.
— Някакъв американски психолог, работещ за ФБР, ще води няколко дни лекции на група бихейвиористи в университета — обясни Алекс с леко изтънял глас. — Приятел на Педер, който ще слуша лекциите, ще се опита да му уреди среща с него.
— Добре — забави темпото Фредрика.
— При теб всичко наред ли е? — попита Алекс след малко.
— Да, всичко е наред. Връщам се в Стокхолм веднага след като приключа тук.
После млъкна за момент.
— Но защо бебето се появява в Брома? — учуди се тя след миг.
— Имаш предвид, че нарушава стереотипа ли?
— Стереотип и стереотип — измънка стажантката. — Може би просто сме си въобразили, че съществува някаква определена връзка с Умео.
— Не, не мисля — възрази Алекс. — Дори съм на мнение, че трябва да потърсим по-добър общ знаменател.
— Общ знаменател за баня в Брома и град в Норланд — въздъхна Фредрика.
— Точно така, това е второто ни предизвикателство — категоричен бе Алекс. — Да се опитаме да разберем връзката между банята в Брома и Спешното отделение в Умео. При условие че географията изобщо играе някаква роля.
Ако ситуацията не беше толкова сериозна, Фредрика щеше да си позволи да се засмее.
— Къде изчезна? — попита Алекс, след като тя помълча за миг.
— Извинявай, просто се замислих. Кое е първото ни предизвикателство? Каза, че връзката е второто.
— Да открием Моника Сандер. Не мисля, че ще разплетем конците, преди да разговаряме с нея.
Този път Фредрика не се сдържа и се усмихна, макар и веднага да я загриза съвестта. Беше направо ужасно да се усмихваш при току-що открит труп на бебе.
— Добре — примири се тя. — Ще направим всичко по силите си.
— И още как — въздъхна Алекс.
Фредрика прибра телефона, влезе в апартамента и започна да се извинява на домакинята.
— Съжалявам, не можех да пропусна този разговор.
Маргарета кимна, в знак, че приема извинението.
— И бебето ли открихте? — попита тя за учудване на Фредрика.
— Да — отвърна стажантката след кратка пауза. — Да, открихме го. Все още не е официално, така че е добре, ако вие…
Маргарета я прекъсна с махване на ръка.
— Ясно, на никого няма да кажа. Та нали разговарям само с Тинтин.
— Тинтин? — проеча Фредрика.
— Котаракът ми — усмихна се домакинята и с жест я покани на масата, където беше сервирала чай и пшеничен сладкиш.
Гласът на възрастната жена й допадна. Дрезгав, но плътен; мрачен, но все пак женствен. Старицата беше с набити рамене като борец, макар и да не беше дебела или пък особено яка. Просто стабилна в чистия смисъл на думата. Уверена — още една дума, с която Фредрика спонтанно я определяше.
Без да се замисля, Фредрика повтори информацията, която беше получила от полицията в Йоншьопинг за убитата Нора. Израснала в различни приемни домове, нестабилна душевно и често в болничен. Неуспешно обвързана с мъж, заподозрян, че е убил нея, Лилиан Себастиансон и бебето. Преместила се от Умео в Йоншьопинг. Заета с работа, грижи по дома, без да има семейство и особено голям кръг от познати.
Фредрика реши да започне отначало.
— Как попадна Нора в приемен дом?
Баба й изведнъж притихна. На Фредрика й се стори, че чува мъркането на Тинтин, който лежеше в коша.
— Знаете ли, и аз винаги съм се чудила — отвърна бавно възрастната жена.
После си пое дъх и отпусна старите си, сбръчкани ръце в скута. Леко заопипва подгъва на роклята си. Десенът беше в червено и кафяво. Според Фредрика — направо зимен.
— Човек се опитва да няма прекалено големи очаквания от децата си. Или поне аз и мъжът ми се опитвахме. А после, след смъртта му, продължих в същия дух. Но… Но все пак не може без очаквания. Всеки иска децата му да пораснат и да се грижат сами за себе си. Майката на Нора така и не се научи да го прави, за съжаление. А нямахме други деца.
Маргарета замълча и чак когато Фредрика вдигна поглед от бележника си, разбра, че жената плаче.