Педер се замисли къде да седне. Беше прекалено интимно и натрапчиво да го направи на ръба на леглото. Но пък фотьойлът в другия край изглеждаше доста далеч. Затова решително го издърпа по-близо до леглото и скъси разстоянието до жената. Алекс остана до вратата.
Педер представи себе си и шефа си с малко име и фамилия и каза, че са от полицията. Забеляза как погледът на жената веднага се промени и помръкна. Полицаят направи жест с ръце, за да я успокои.
— Само искаме да говорим с теб — каза предпазливо той. — Нуждаем се от помощта ти. Ако не можеш или пък не искаш да ни отговаряш, няма проблем. Веднага ще си тръгнем.
Въздържа се да добави: „И ще се върнем някой друг път“.
— Можеш да кимнеш, ако разбираш какво казвам.
Жената го погледна мълчаливо, но после кимна.
— Да започнем с това — как се казваш?
Педер чакаше, но жената мълчеше. Сестрата й помогна да изпие глътка вода. Педер почака още малко.
— Йелена — прошепна тя.
— Йелена? — повтори ченгето.
Жената кимна.
— А фамилията ти?
Нова пауза. Още вода.
— Скорц.
Лек повей от отвора на прозореца го погали по бузата. Педер се опита да не се усмихва, да не показва радостта си. Наистина беше тя. Най-накрая бяха открили Моника Сандер.
Поколеба се как да продължи. Изобщо не беше сигурно, че тази жена — Моника Сандер — е жената, задържала Сара Себастиансон във Флемингсберг. Но нали трябваше да узнаят. Педер потъна в мисли. Чудеше се най-вече защо не го е измислил, преди да дойдат в болницата.
Реши да подхване разговора по друг начин.
— Кой ти причини това? — тихо попита той.
Жената в леглото плъзгаше гипса си напред-назад върху чаршафа. Може би вече беше започнал да я сърби.
— Мъжът — прошепна тя.
Педер се наведе напред.
— Извинявай, „мъжът“?
Сестрата до леглото видимо се подразни, но си замълча.
— Мъжът — повтори жената, като видимо се опита да говори ясно. — Просто така… го… наричам.
Педер не откъсваше очи от нея.
— Мъжът? — повтори той.
Йелена кимна бавно.
— Добре — предпазливо продължи полицаят. — В такъв случай сигурно знаеш къде живее?
— Срещаме се… само… мен — отвърна завалено тя.
— Срещате се само при теб? — повтори Педер.
Пак кимване.
— Значи не знаеш къде живее?
Йелена поклати глава.
— Навярно знаеш къде работи?
Тя отново поклати глава.
— Пси… хо… лог.
— Казал е, че е психолог?
Жената изглеждаше облекчена, че той най-накрая я е разбрал.
— Но не знаеш къде работи?
Пак поклати глава с дълбоко нещастен вид.
Педер се замисли.
— Знаеш ли каква кола кара?
Сега пък тя се замисли. Може би се опита да сбърчи чело, но лицевите мускули не се подчиняваха. Педер си помисли, че сигурно много я боли.
— Различни — прошепна след малко Йелена.
Полицаят чакаше.
— Почти никога… съща…
Този път беше ред на Педер да изглежда учуден. Копелето си джиткаше с крадени коли или вземаше под наем при нужда.
— Служеб… на… кола…?
— Предполагаш, че са различни служебни коли?
— Той каза… така…
Лъгал е за всичко останало, защо колата да правеше изключение, помисли си Педер раздразнено.
— Къде го срещна — полюбопитства той. — Имам предвид, за първи път?
Въпросът предизвика почти незабавната реакция на жената в леглото. Тя извърна поглед, сякаш ядосана. Педер изчака за миг и започна да отстъпва.
— Може би не ти се говори точно за това? — продължи внимателно той.
Поклащане на глава.
Алекс се поразмърда, все още, без да проговори.
Педер реши да се хване за думите на анонимната, която се бе обадила в полицията от Йоншьопинг. Как не се беше сетил в началото, че убитата жена трябваше да бъде безспорната изходна точка в разговора им.
Започна малко несигурно.
— Предполагаме, че мъжът, отнесъл се така с теб, е постъпвал по подобен начин и с други жени.
Йелена Скорц уморено облегна глава на възглавницата, без да губи интерес да го следи с поглед.
— Смятаме, че се опитва да вербува различни жени за някаква борба.