Педер й отвърна с усмивка. Йелена не помръдна.
— Бих искал да поговоря малко с нея, ако има сили — каза той. — Идвах и преди обед.
Сестрата сбърчи чело.
— Да, не знам… — започна тя.
— Набързо — припряно рече Педер, — и то само ако самата Йелена пожелае.
Сестрата се обърна към нея.
— Ще можеш ли да поговориш с полицията? — попита я неспокойно.
Йелена не отвърна.
Педер се приближи бавно към леглото.
— Имам още няколко въпроса — каза тихо той. — И то само ако можеш.
Йелена продължи да мълчи, но го погледна и не поклати глава, за да протестира. Педер го разтълкува като тихо съгласие.
— Нужно ми е да разбера откога познаваш мъжа — попита той.
Йелена леко завъртя глава на възглавницата. Нима се разкайваше, че му се е измъкнала? Да не би да чувстваше, че го е предала с напускането на борбата? В такъв случай нямаше да обели и дума пред разследващия екип.
— От… Нова година…
Говореше толкова тихо, че Педер едва чуваше какво казва.
— От Нова година — поясни сестрата с прекалено отчетлив глас.
Педер кимна нетърпеливо.
— Как се срещнахте? Моля те, разкажи ми…
Той се молеше. Толкова рядко го правеше.
Две самотни сълзи бавно започнаха да се стичат по контузените й бузи. Педер преглътна. В работата трябваше да спазва дистанция, но и винаги да балансира между студенината и човещината.
— На улицата — тихо отвърна Йелена, но с толкова ясен глас, че и полицаят, и сестрата я чуха какво казва.
И въпреки това сестрата отвори уста отново да разясни. Педер й направи знак да мълчи.
— На улицата — повтори бавно той. — Нима… Нима си проституирала, преди да го срещнеш?
Йелена възприемаше по-лесно въпросите, на които трябваше да отговаря само с да и не. При тях можеше да кима или да клати глава. Този път Йелена кимна.
Сводник ли е, помисли си Педер. Така ли ще го открием?
Йелена изведнъж стана много сънлива. Сестрата започна да се суети. Полицаят се надигна, за да си върви. Беше получил нужната му информация.
Спря се на вратата, за да благодари за помощта и да каже довиждане.
— Само още един въпрос, Йелена — добави той.
Тя обърна глава и го погледна.
— Ръцете му отличаваха ли се с нещо? Бяха ли наранени или нещо подобно?
Жената преглътна няколко пъти. Педер забеляза, че изпитваше голяма болка.
— Изгорени.
Рюд сбърчи чело.
— Изгорени… — повтори Йелена. — Той… каза… те… изгорени.
Чувстваше се напълно изтощена. Педер я зяпаше така, сякаш очите му щяха да изскочат. Просто не можеше да е истина.
— Каза ли, че ръцете му са изгорени?
Отново кимване.
— И така ли изглеждаха?
Ново кимване.
Педер се замисли. Трудно можеше да се концентрира.
— Къде — започна той. — Как…
Изкашля се.
— Къде имаше белези: от горната или долната страна?
— От долната.
— Стари ли бяха белезите?
Йелена поклати изморено болната си глава.
— Нови — прошепна тя. — Нови… когато… се срещнахме.
Мамка му. Имаше ли нещо, за което да не е помислил?
Педер отново преглътна.
— Йелена, ако има нещо, каквото и да било, което искаш да ни кажеш, можеш да го направиш точно, ама точно по всяко време. Благодаря.
Той се обърна, за да излезе, когато Йелена промълви нещо.
Погледна я въпросително.
— Кукло — прошепна, вече спряла да плаче. — Наричаше… ме… кукло.
На Педер му се стори, че тя сякаш направи опит да се усмихне.
Жена, представила се като Соня Лундин, се обади по телефона на Фредрика Бергман.
За миг стажантката се обърка. Не разпозна нито гласа, нито името.
— Работя като съдебен лекар в Умео — поясни жената. — Направих повечето обстойни изследвания на момиченцето, открито мъртво тук при нас.
Фредрика се смути, че не разпозна името й. Но от друга страна, Алекс отговаряше за тази част от разследването.
— Знам, че не сме контактували преди — продължи Соня Лундин, в отговор на безмълвния въпрос на полицайката. — Търсих колегата ви Алекс Рехт, но ме насочиха към вас, защото той провеждал някакъв много важен телефонен разговор. Някой от вас ме е търсил във връзка с някаква епикриза.