Алекс Рехт се чувстваше стресиран, когато отново събра екипа след посещението при Сара Себастиансон. Стъпката от обувка номер 46 на неизвестно лице, забелязана до местата на Сара и Лилиан във влака, беше потвърдена. Иначе не разполагаха с никакви други технически доказателства, които да улеснят работата им. Шефът се надяваше, че кутията, изпратена на Националната криминално-техническа лаборатория, ще ги насочи нанякъде.
Същевременно пратката за Сара Себастиансон беше изключително плашеща. Всичко беше така изпипано, че изглеждаше напълно налудничаво. И какво точно целеше?
— Фредрика, опитай се да разбереш от майката на Габриел Себастиансон всичко; всичко, което знае — нареди й сериозно той.
Стажантката кимна стегнато и направи кратки записки в бележника, с който не се разделяше. Алекс нямаше да се учуди, ако един ден се появеше с диктофон в ръката.
— Пакетът променя нещата — отбеляза той. — Сега вече знаем със сигурност, че Лилиан не е изчезнала случайно и не по своя инициатива. Някой, който я е познавал и очевидно е искал да причини нещо лошо на майка й, я държи съзнателно в плен. Досега…
Алекс се изкашля и продължи:
— Все още не сме разговаряли със Сара, но по време на вчерашната ни среща не спомена да има други врагове, освен бившия си съпруг. Докато не получим информация, която да ни отведе в друга посока, например от телефонни обаждания на граждани или нещо подобно, ще работим по тезата, че Габриел Себастиансон е отвлякъл детето.
Алекс закова поглед към Фредрика, която мълчеше.
— Някакви въпроси?
Никой не каза нищо, но Педер седеше неспокойно на мястото си.
— Как върви с телефонните обаждания? — попита го Алекс. — Нещо, което да използваме?
Педер поклати глава.
— Не — измънка той и погледна анализатора от Националната полиция, който също седеше на масата. — Не, не можем да споделим нищо конкретно. Разполагаме с известна информация, но активността няма да се подобри, преди снимката да се появи по телевизията и във вестниците.
Алекс кимна.
— Надявам се вече поне да е изпратена?
— Разбира се — не закъсня с отговора си Педер.
— Добре — избоботи шефът, — добре. Все някой трябва да е видял нещо. Направо не е за вярване никой във влака да не е забелязал как си е тръгнала Лилиан.
Пое си дъх и после добави:
— И естествено, нито дума за пратката до Сара. Само Господ знае какви заглавия ще видим, ако се разбере, че похитителят е скалпирал момичето.
Млъкна за момент. Климатикът ръмжеше и съскаше.
— Добре — добави след малко Алекс. — Следващата среща е следобед, когато Фредрика се върне от посещението при майката на Габриел Себастиансон. Реших да отиде сама, подозирам, че ще получим повече информация, ако въпросната дама не си помисли, че пристига цяла делегация. Педер ще продължи да следи обажданията и да се надяваме, че скоро ще получим становището на лабораторията относно пакета. Педер трябва да се свърже и с куриерската фирма, която го е доставила. Помолих родителите на Сара да направят списък с познатите на дъщеря им. Ще разговаряме с тях в опит да получим информация за местонахождението на Габриел Себастиансон. И днес ни чака много работа.
Срещата приключи и групата се разпръсна. Само асистентката Елен остана още миг да допише нещо в бележника си.
Фредрика Бергман разбра, че майката на Габриел Себастиансон и баба на Лилиан живее на остров Юршхолм, чак когато седна в колата и разтвори картата. Скъпи къщи, просторни дворове, безбройни детски целувки. Тя се замисли за момент, че Сара Себастиансон не изглеждаше да има потеклото на съпруга си.
Фредрика си направи собствена равносметка за първите работни часове. Липсваха й рутина и напътствия. Алекс беше много кадърен и компетентен, никак не й бяха убягнали качествата му. Тя разбираше също много добре всеобхватния му и солиден опит, който на нея й липсваше. Но честно казано, презираше неспособността му да приема нови идеи. Преди всичко в ситуации, подобни на сегашната. „Висящите конци“ продължаваха да си висят, без Фредрика да виждаше конкретни опити да бъдат или „отрязани“, или „завързани“. Предполагаха, може би напълно погрешно, че собственият му баща държи момичето в плен и поради това детето не го грозеше никаква конкретна опасност. Сега знаеха с пълна сигурност, че изчезването на Лилиан не е случайност. Защо тогава Алекс решаваше, че случилото се във Флемингсберг все още не представлява интерес?