И как, по дяволите, можеше да се допусне анализатор от Националната полиция да присъства на срещата, без да получи подобаващо представяне? В разговор с нея и Педер Алекс го беше нарекъл „анализатора“. Толкова необмислено, че Фредрика почти се изчерви. По-късно щеше да поеме нещата в свои ръце и щеше да представи поне себе си.
Не й се искаше да го признае, но наистина шефът й гледаше на нея по по-различен начин в сравнение с Педер само защото беше жена. Преди всичко вярваше, че на нея гледат по различен начин — като на бездетна жена. Да не говорим за изолацията, на която я подлагаше университетското й образование. Там поне имаше допирни точки с анализатора от Националната полиция.
Фредрика мислеше да се обади на Спенсър съвсем набързо, преди да слезе от колата. Но се отказа. Той й беше намекнал, че може да се видят още този уикенд. По-добре да го оставеше да работи на спокойствие, за да може да отдели време и за нея.
— Виждате се само когато той реши — няколко пъти беше повторила приятелката й Юлия. — Кога си можела да се обадиш и просто да предложиш спонтанна среща, както прави той?
Въпроси и твърдения от този род я дразнеха. Условията бяха зададени предварително: Спенсър беше женен, но не и Фредрика. Или трябваше да го приеме заедно с последиците — например, че той винаги щеше да е по-малко достъпен за нея, отколкото тя за него, — или да не го направи. Ако откажеше, трябваше да си потърси друг любовник или приятел. Същото важеше и за Спенсър. Ако не приемеше, че Фредрика от време на време ще има връзка с други мъже и после ще се връща при него, щяха да са се разделили отдавна.
Не ми дава всичко, мислеше си както винаги, но на фона на липсата на друг в момента, ми дава достатъчно.
Връзката им може би не беше стандартна, но беше истинска и практична. И нито унижаваше, нито правеше за смях някого от тях. Взаимно споразумение, което не излъчваше отявлен победен. Дали обаче излъчваше победител — Фредрика не искаше да се задълбочава в подобни разсъждения. Докато сърцето й копнееше, за нея всичко щеше да бъде наред.
Възрастна жена, за която предположи, че е майката на Габриел, стоеше на стълбите, когато тя наби спирачка и спря в края на чакълената площадка за обратен завой пред къщата. Жената й направи знак да свали стъклото.
— Бъдете така добра и паркирайте колата си ето там — каза тя и посочи любезно с дългия си, тънък пръст към свободно място до два автомобила, за които Фредрика предположи, че принадлежат на къщата.
Стажантката паркира и излезе на чакълената площадка. Вдъхна влажния въздух и почувства дрехите си да залепват за тялото. Докато се отдалечаваше от колата към Теодора Себастиансон, Фредрика се огледа несъзнателно наоколо. Градината беше по-голяма в сравнение с останалите, покрай които мина, напомняше на парк, разположен в края на пътя. Тревата беше впечатляващо зелена и приличаше на трева върху игрище за голф. Стена ограждаше цялата градина. Портата, през която влезе, беше единственият отвор. Фредрика се почувства като в затвор, като неканен гост. Големи дървета, чийто вид не разпознаваше, растяха в близост и непосредствено зад фасадата. Незнайно защо, все пак не можеше да си представи, че някога тук са играли деца. На поляната до оградата се извисяваше група чудесни овошки, а малко по-нататък, близо до мястото, където стажантката паркира колата си, се намираше оранжерия с необичайни размери.
— По принцип напълно задоволяваме нуждите си през лятото, що се отнася до зеленчуците — обясни възрастната жена в отговор на учуденото изражение, изписано на лицето на Фредрика, когато видя оранжерията. — Бащата на мъжа ми беше голям градинар.
Нещо в гласа на непознатата я накара да реагира. Тънкото ехо и няколкото натъртени съгласни. Ехото трудно можеше да се обясни; беше неприсъщо за гласа на един толкова дребен човек.
Стажантката подаде ръка, когато стигна до стълбата, и се представи.
— Фредрика Бергман, следовател от полицията.
Жената пое ръката й и я стисна неочаквано силно, точно както Сара вчера на Централна гара.
— Теодора Себастиансон — опита се да се усмихне тя.
Фредрика забеляза как усмивката застари хлътналото й лице.
— Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да намина — каза тя.
Теодора кимна със същия благосклонен жест, с който указа мястото за паркиране. Усмивката й изчезна, лицето й се изглади.
С почти еднаквия им ръст свършваха приликите между двете. Посивялата и навярно доста дълга коса на Теодора беше опъната в строг кок високо на тила. Очите й изглеждаха смразяващо сини като очите на сина й. Фредрика ги беше видяла на паспортната снимка, извадена от регистъра.