Теодора безпогрешно контролираше езика на жестовете си; ръцете й бяха скръстени една връз друга върху корема, точно където блузата докосваше сивата пола. Сметановият цвят на блузата се освежаваше единствено от брошката, закачена под малката й остра брадичка. Семпли перли красяха ушите й.
— Естествено, аз съм дълбоко обезпокоена за малката ми внучка — каза Теодора с толкова безличен глас, че Фредрика нямаше как да й повярва. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна на полицията.
Тя протегна ръка и с просто движение покани полицайката да влезе. Фредрика направи три бързи крачки в просторното антре и чу домакинята решително да затваря вратата след тях.
За кратко всичко притихна, докато очите й свикнат с мижавата светлина в антрето без прозорци. В същия миг на Фредрика почти й се стори, че е влязла в музей от началото на века. Турист отвъд Европа навярно не би се поколебал да плати солидна сума, за да гостува във вилата на семейство Себастиансон. Усещането, че си попаднал в друга епоха, се подсилваше още повече с влизането във всекидневната. Всеки детайл: тапетите, рамките, гипсовата замазка на тавана и мебелите, както и декорацията — картини и полилеи, бяха избрани с такава изискана прецизност, че да придадат на дома усещането за безвремие.
От учудване Фредрика не успя да си спомни дали по-рано е виждала подобен разкош. Дори и у родителите на баща си, най-близките й представители на буржоазията, беше значително по-скромно.
Теодора Себастиансон бе застанала точно зад гърба й и наблюдаваше с лошо прикрито задоволство удивлението й от обстановката.
— Баща ми остави в наследство огромна порцеланова колекция; куклите на най-горната лавица са част от нея — заваляше съгласните домакинята, докато гледаше как Фредрика се взира към високата витрина, на която сякаш бе отредено почетно място, съвсем до прекрасния черен роял.
Мислите на полицайката незабавно отлетяха към майка й. Знаеше, че ако само затвореше очи, щеше за миг да се върне във времето преди Катастрофата и да се види седнала до майка си на рояла.
— Чуваш ли мелодията, Фредрика? Чуваш ли как играе, преди да докосне сетивата ни?
Теодора проследи погледа й и погали с пръсти рояла.
Тази жена вече е на път да ми се изплъзне, помисли си Фредрика. Трябва да се овладея, едва ли щях да съм тук, ако сама не бях поискала.
— Сама ли живеете в тази голяма къща? — попита тя.
Теодора се засмя суховато.
— Да, в моя случай никога няма да стане дума за старчески дом.
Фредрика се усмихна за кратко и се изкашля.
— Тук съм всъщност, защото се опитахме да открием сина ви, но не успяхме.
Домакинята слушаше, без да помръдва. После изведнъж се обърна и каза:
— Да ви предложа ли чаша кафе?
Фредрика Бергман отново изгуби контрол върху посоката на разговора.
Педер Рюд се опитваше да свърши поне десет неща едновременно, което неумолимо му създаваше напрежение и хаос в работата. От печата върху кутията, стигнала до Сара Себастиансон, той успя да открие фирмата доставчик на пакета. Изпълнен с очаквания, Педер се бе забързал към дискретния й офис, който също се намираше на Кунгсхолмен. Логично беше някой от служителите да е приел пакета и да може да даде информация за подателя.
Надеждите му се разбиха почти веднага.
Пакетът бил пуснат анонимно предишната вечер след края на работното време на офиса. Персоналът го открил на гишето за самообслужване, работещо без прекъсване. В плик, залепен отгоре, бил посочен адресът на получателя и часът на доставка; имало и пари в брой за услугата. За съжаление камерата до гишето не работела отдавна и затова липсвала снимка на подателя. Пликът с парите и адресните данни бил изпратен естествено веднага за експертиза, но Педер се съмняваше, че върху тях ще открият следи от извършителя.
Рюд изпсува и потегли обратно към Сградата, за да вземе Алекс и да посетят отново Сара Себастиансон.
Съвсем неочаквано обаче му позвъни Юлва. Звучеше разстроена и настояваше да обсъдят случилото се снощи. Педер обясни, че ще й се обади по-късно, защото в момента е зает. Дразнеше го и се стресираше, че жена му го търси по телефона. Тя изведнъж издълбаваше пропаст помежду им. Сякаш живееха в собствени светове дори и когато бяха заедно. Понякога изглеждаше, че момчетата са единствената им спойка.