— Между другото, кой номер обувки носи синът ви?
Елен Линд имаше една тайна. Беше влюбена. Но незнайно защо, се чувстваше гузна. Някъде там, мислеше си тя и гледаше през прозореца, един болен човек държеше в плен едно дете, а майка му седеше вкъщи и минаваше през всичките мъки на ада. Елен имаше свои деца. Дъщеря й наближаваше четиринадесет години, а синът й — дванадесет. От няколко години Елен живееше сама с тях и не можеше да опише с думи какво значеше това за нея. Понякога, когато седеше в службата, можеше да почувства как само мисълта за децата й я стопляше. Животът им беше хубав и интересен и рядко, само рядко, наминаваше баща им. Елен чакаше с нетърпение деня, в който децата й, вече пораснали, щяха да разберат колко грешки е допуснал той през годините. Но на тази възраст нямаше по-голяма радост от обаждането му. Не питаха често за него, но щом се появеше, Елен констатираше, че спираха с въпросите къде е бил и защо не се е обаждал няколко седмици или месеци.
От общи познати научи, че имал ново гадже и че набързо, но не и неочаквано, успели да направят дете. Подобни мисли я караха да скърца със зъби. Защо създаваше нови, след като не се грижеше за тези, които имаше?
Но най-вече мислеше за новата си любов. Интересът й към акции и фондове ги беше събрал малко непредвидено. В работата си Елен все още не познаваше никого, който да споделя увлеченията й, но в личния си живот имаше доста приятели; те не се сдържаха с добрите си съвети и напътствия. За нея всичко беше един вид лотария.
Никога не залагаше големи суми и внимаваше да не рискува печалбата. През изминалата пролет животът й и животът на децата й се беше обогатил повече, отколкото се бе осмелила да си пожелае. Истински успешно и при това доста дръзко залагане се бе изплатило толкова добре, че за първи път успяха да отидат на двуседмична почивка в чужбина в началото на лятото. Предпочетоха Алания в Турция и отседнаха в петзвезден хотел. All inclusive, разбира се. Храна и напитки в изобилие. Екскурзии и плаж през деня. Забавления вечерта. Елен беше почувствала как откъсването от всекидневието й се отрази дяволски добре. Тя и децата, точно както винаги.
Елен не беше флиртаджийка. Дори бе малко срамежлива, несвикнала да приема комплименти. Не защото беше грозна, наистина не беше, а по-скоро защото не излъчваше нищо особено. Избираше умерени цветове. Гардеробът й не беше фантастичен, но не беше и скучен. Лесно се засмиваше с красивата си усмивка. Очите й бяха присвити, а косата права. Може би бюстът й се беше уморил от кърменето на две малки деца, но Елен се обличаше така, че бе невъзможно да се забележи.
И ето че една вечер в бара на хотела в Алания той я попита дали може да я почерпи нещо.
Елен обичаше да си спомня точно този миг и всеки път се изчервяваше. Той изглеждаше страшно добре; очите му блестяха очарователно. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и откриваха черни косми. При това беше толкова почернял и толкова висок. Чисто и просто невероятно стилен.
Елен не беше лесна плячка, ама никак, но този мъж веднага я плени. Ласкаеше и флиртуваше, но никога прекалено. Не и дотам, че да го вземат за бройкаджия. Двамата намериха толкова общи теми за разговор! Елен прие не една чаша вино с чувството, че времето просто чезнеше. Веднага след полунощ го помоли да я извини, защото децата, които се забавляваха сами, искали да се приберат в стаята и Елен трябваше да ги придружи.
— Ще се видим ли утре? — беше я попитал той.
Елен беше кимнала нетърпеливо — толкова, че го разсмя. С удоволствие щеше да се срещне с него отново и се радваше, че интересът е взаимен.
Сякаш се беше разколебала, когато дойде време да си тръгват. Бяха се опитали да открадват по няколко мига всеки ден, и то винаги, когато децата правеха нещо друго. Той я целуна два пъти — най-голямата интимност, която си бяха позволили. В крайна сметка Елен се осмели да го попита последната вечер:
— Ще се видим ли в Стокхолм, когато се приберем?
Той бе извърнал поглед встрани от нея.
По дяволите, веднага й мина през ума.
После се беше поизправил.
— Работя много. Страшно много — рече й той и уточни: — Много бих искал да се срещнем пак, но наистина нищо не мога да ти обещая.
Елен го увери, че не й трябват обещания, ама никак даже. Просто иска да знае дали изобщо имаше шанс да се видят отново. Имаше, уверил я бе на свой ред той, видимо облекчен от това, че не му поиска никакви гаранции. При това той не живееше в Стокхолм, но често го посещаваше във връзка със служебните си ангажименти. Щеше да й се обади на път за столицата следващия път.