След седмица дъждовното лято се превърна във факт. В един от тези прогизнали дни обаче той се обади и оттогава Елен не спираше да се усмихва. Толкова наивно, но все пак чудесно облекчение. Единственият облак, надвиснал над щастието, беше, че за съжаление двамата се виждаха толкова рядко, колкото й беше намекнал, и че не проявяваше никакъв интерес към децата й. Но Елен разбираше дори и това. Ако веднага го превърнеше в част от живота на децата си, връзката им щеше да стане прибързано прекалено сериозна. Затова, убеждаваше се Елен, беше по-разумно да се срещат в хотелска му стая, както винаги й предлагаше той. Двамата излизаха и хапваха в някой скъп ресторант и после се прибираха в стаята му. След първата прекарана нощ заедно Елен беше наясно. Нямаше да изпусне този мъж току-така. Беше прекалено съвършен, за да е истински.
Тя погледна календара на бюрото си. Преброи седмиците след почивката в Турция. Оттогава бяха изминали пет. През това време Елен и новата й любов се бяха срещнали четири пъти.
Според нея началото изглеждаше доста обещаващо, с оглед на това, че не живееха в един и същ град; така мислеше и приятелката й, която се грижеше за децата, докато Елен бе на среща.
— Толкова се радвам за теб — беше й признала тя.
Елен се надяваше ентусиазмът на приятелката й да се задържи, защото й се струваше, че скоро отново ще й трябва детегледачка. Тъкмо се беше протегнала към мобилния, за да се обади на любимия си, когато телефонът на бюрото й звънна. От командния център я помолиха да приеме информация за изчезналото момиче Лилиан. Елен се съгласи веднага и долови тънък женски глас в слушалката.
— Става въпрос за онова, изчезналото дете — каза непознатата.
Елен изчака.
— Да? — попита след миг.
— Мисля… — жената замълча. — Мисля, че може би знам кой го е направил.
Отново тишина.
— Мисля, че може да е един мъж, с когото се срещах — каза тя плахо.
Елен сбърчи чело.
— Какво ви кара да мислите така? — бавно попита тя.
Чуваше дишането на жената отсреща, как сякаш се колебаеше да продължи.
— Беше толкова неприятен — обясни тя. — Толкова безумно… луд. — Нова пауза. — Не спираше да говори за това, че ще направи нещо подобно.
— Извинете — прекъсна я Елен. — Не мисля, че разбирам. За какво е говорил?
— Да постави всичко на мястото му — шепот. — Говореше, че ще постави всичко на мястото му.
Обадилата се звучеше така, сякаш е избухнала в плач.
— Какво искаше да постави на мястото му?
— Каза, че съществуват жени, извършили такива неща, заради които не заслужават децата си — плахо добави гласът. — Тях щеше да постави на мястото им.
— Ще им отнеме децата ли?
— Така и никога не разбрах думите му, не исках да го слушам — каза жената и Елен вече беше съвсем сигурна, че тя плачеше. — А как силно удряше, толкова силно. Крещеше, че трябва да спра да сънувам кошмари, че трябва да се боря. Трябва да му помогна да постави нещата на мястото им.
— Извинете, не мисля, че ви разбирам — отвърна Елен предпазливо. — Кошмарите и всичко, за което говорите.
— Каза — подсмърчаше жената, — че трябва да спра да сънувам, да спра да си спомням миналото. Каза, че съм слаба, ако не успея. Каза, че трябва да бъда силна, за да мога да участвам в борбата.
Жената млъкна за момент, преди да добави:
— Каза, че съм неговата кукла. Никога не би се справил сам, сега сигурно има нова кукла.
Елен се чувстваше толкова объркана, че всъщност не знаеше какво да отговори. Реши да се опита да върне разговора там, където ставаше дума за деца.
— Имате ли деца? — попита тя жената.
Непознатата морно се засмя.
— Не, нямам. И той нямаше.
— Затова ли щеше да вземе нечии други?
— Не, не, не — запротестира жената. — Нямаше само да ги вземе, не ги искаше за себе си. Най-важно беше да накаже жените, да отнеме децата им.
— Но защо искаше да отнеме децата им? — поколеба се Елен.
Жената мълчеше.
— Ало?
— Не мога да говоря повече, вече казах прекалено много — изскимтя непознатата.
— Кажете ми как се казвате — помоли я Елен. — Няма от какво да се страхувате, ние можем да ви помогнем.
Не беше сигурна, че историята на обърканата жена ще повлияе на разследването, но във всеки случай беше напълно сигурна, че тя се нуждаеше от помощ.