— Преди малко се обади една жена — започна несигурно тя.
Алекс чешеше разсеяно пъпка от комар. Проклетите насекоми, не плъзваха ли все по-рано и по-рано с всяка изминала година?
— Да?
— Да — въздъхна Елен. — Не знам какво да кажа. Отказа да спомене името си, а информацията й е, как да се изразя… хаотична. Но накратко, тя си мислеше, че познава похитителя на Лилиан.
Всички впериха поглед в Елен, която махна леко възпиращо с ръка.
— Както казах, звучеше объркано. И уплашено. Но остана много неясно защо. Мисли, че е един мъж, с когото имала връзка и който я биел.
— Както Габриел Себастиансон настоящата си съпруга — вмъкна Алекс.
Елен продължи да кима.
— Има и още нещо — каза замислено тя. — Говореше, че сънувала кошмари, които го вбесявали, и…
— Какво? — прекъсна я Педер.
— Да, каза нещо такова. Сънувала кошмари и това го ядосвало. Изглежда, водил някаква борба, в която искал и тя да участва.
— Борба за какво? — попита Фредрика.
— Не стана ясно — въздъхна Елен. — Както казах, пълен хаос. Нещо, че някои жени не заслужавали децата си. Че тя била куклата му, че по някакъв начин използвал кукли. Въобще пълна бъркотия.
— Не каза ли името му? На мъжа, който я е биел? — позабави се Алекс.
— Не — отвърна Елен. — И както казах, отказа да спомене и собственото си име.
— Ти помоли ли техническия отдел да проследи разговора? — попита Алекс.
Елен се поколеба.
— Не, всъщност не — призна си тя. — Стори ми се толкова странен, толкова несериозен. А и винаги се намират ненормалници, които да се обаждат при такива случаи. Но мога да се обадя на техниците веднага след срещата — добави тя.
— Добре — каза Алекс. — Предполагам, че си права в преценката си, но няма да навреди да провериш кой се е обадил.
Тъкмо щеше да продължи, когато Фредрика направи знак, че има нещо да добави.
— А ако жената не е никак объркана, а е просто уплашена? — добави тя.
Алекс сбърчи чело.
— Ако е била подложена на тормоз, може би се е обаждала на полицията и по-рано, но в друга връзка, и то без да почувства, че е получила помощ. В такъв случай едва ли ни долюбва особено, а и навярно все още се страхува от бившия си. И ако е така…
— Ей, ей, почакай! — прекъсна я Педер раздразнено. — Как така „не ни долюбва“? Едва ли е грешка на полицията, че почти всяка булка, която звъни, за да натопи мъжлето си, го приема обратно пак, и пак, и пак…
Фредрика вдигна уморено ръка.
— Педер, не казвам това — остана спокойна тя. — А и не смятам, че точно сега трябва да водим дискусия как работи полицията, за да преодолее насилието над жените. Ако обаче, казвам ако, действително е била малтретирана и не се е почувствала защитена от нас, то навярно е много уплашена. И би било глупаво да пренебрегнем разговора.
— Нека обмислим цялата ситуация — намеси се Алекс. — Не е ли малко странно, че се обажда и казва това едва сега?
Настъпи пълна тишина.
— Имам предвид, какво е известно на медиите всъщност? Да, изчезнало е малко дете. Това е всичко. Информацията за пратката с косата все още не е разпространена, а и фактически нищо не намеква, че момичето е пострадало повече от което и да било дете, обявено за изчезнало в рамките на по-малко от година.
Всеки от екипа се замисли върху думите на Алекс.
— Все пак стигам до извода, че не е знаела много-много какво говори — обобщи той. — Това не пречи, разбира се, да проследим обаждането. Не можем да изключим вероятността да е имала връзка с Габриел Себастиансон.
— Но въпреки всичко нещо в историята й е напомнило за бръщолевениците на бившия й — инатеше се Фредрика. — Напълно си прав, Алекс. Известна е прекалено малко информация. Сигурно обаче е разпознала някой детайл, който я е накарал да реагира и който отличава тази история от другите за изчезнали деца. А не може и тук да замесваме Габриел Себастиансон от само себе си…
Шефското търпение свърши, похвалите към Фредрика потънаха в забрава.
— Сега продължаваме — прекъсна я рязко той. — Винаги има различни нишки в едно разследване, Фредрика, но досега сме се хванали само за една, която също е малко неясна.
После се обърна към анализатора от Националната полиция, чието име за нищо на света не можеше да си спомни.
— Обадиха ли се други свидетели? Други пътници?
Запитаният кимна енергично. Да, много, ама много — не спираха да звънят. Почти всички, които бяха пътували във втори вагон със Сара и Лилиан Себастиансон. Никой от тях не си спомняше обаче да е чул или видял нещо. Всички говореха за спящото дете, но никой не се сещаше някой да е влязъл и да го е взел.