Лек трепет раздвижи тялото й, преди да продължи.
— Може би трябваше да разбера, че нещо не е наред — въздъхна жената. — Имам предвид, защото разговарях с момиченцето и очарователната му майка по време на пътуването. Детето заспа скоро, но с майката си бъбрихме доста. И естествено, забелязах, че тя не се върна на мястото си, след като тръгнахме от Флемингсберг. По-възрастният кондуктор дойде и застана до детето. Не исках да се меся, стори ми се, че изглеждаше доста оправен и че „си разбираше от работата“, както е модерно да се казва. А и както споменах — имах да мисля за свои неща.
За да я предразположи, Педер кимна одобрително.
— Понякога наистина е така — каза той любезно, — наистина потъваме в собствените си мисли.
Очите на Ингрид бяха пълни със сълзи, когато срещна погледа му.
— Едва ли можех да допусна, че ще се случи нещо подобно — прошепна тя. — Влакът спря в Стокхолм, за където и пътуваше, и всеки започна да става и да си приготвя багажа. А кондукторът, той така и не се върна. Мина ми през ума да направя нещо, но някак си не можех да допусна, че никой няма да се погрижи за детето.
Жената въздъхна и една сълза се стече по бузата й.
— Тъкмо щях да сляза от вагона, когато видях, че малката се е събудила. Оглеждаше се наоколо, малко сънливо. Изправи се на седалката и се вторачи. После той се появи като изневиделица. И повече не я видях. Мярнах само гърба му.
Педер не спираше да я наблюдава.
— Някакъв мъж е дошъл при нея? — повтори Юнас, който бе мълчал досега.
Ингрид Странд кимна и изтри сълзите си.
— Да, точно така. И се движеше толкова уверено, че изобщо не допуснах… Единствената ми мисъл беше, че всичко е наред. Защото после, когато слязох от влака, отново я видях на перона.
Педер седеше като закован. Устата му бе напълно пресъхнала.
— Носеше я с една ръка — шепнеше свидетелката. — Тъкмо бяха слезли от другата врата, когато и аз се озовах на перона. Момиченцето се беше отпуснало. Всичко ми се стори нормално, сигурно познаваше този, който бе дошъл да я посрещне.
Ингрид примигна няколко пъти.
— Видях го само в гръб. Беше висок. Висок и тъмен. С къса коса и зелена риза, като една на зет ми, с която ходеше на село. А и я галеше по гърба, като баща. Спомням си ръката му, носеше масивен златен пръстен.
Педер си водеше записки. Дали мъжът беше толкова висок, че да носи 46-и номер обувки?
— Видях, че шепнеше нещо в ухото й — продължи Ингрид Странд вече с по-сигурен глас. — Видях го да говори с нея. И тя го слушаше, въпреки че се беше отпуснала в ръцете му.
Стана тихо, съвсем тихо. Педер вдишваше и издишваше бавно. Юнас се размърда и потърси погледа му. Ако Ингрид Странд имаше да разкаже още нещо, беше по-добре да си мълчат.
Раменете й се отпуснаха, лицето й помръкна.
— И през ум не ми мина, че нещо не е наред, когато ги видях — каза приглушено тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Беше повече от ясно, че момичето го познава. Помислих си, че трябва да е баща й.
Пиа Нурд чакаше в стаята на Педер, когато той се върна. Остана като закован на прага, с поглед, вперен в нея. Подсмихваше му се и той почувства как стомахът му се сви, когато отмести глава и косата й с цвят на ръж покри сърцевидното й лице.
— Здравей — поздрави го Пиа.
— Здравей — отвърна Педер и влезе.
Изглеждаше толкова объркан. Мамка му!
— Видях, че имам пропуснато обаждане — каза Пиа и се усмихна. — Сигурно съм отговорила точно когато си затворил.
Да, това беше целта.
Не знаеше как да реагира, остана по средата на стаята пред Пиа. По дяволите!
— Но може би си зает в момента? — започна да го подпитва тя.
Прекалено любезно.
Педер поклати глава. Отдалечи се с бързи крачки от нея и седна на безопасно разстояние зад бюрото.
Поизправи се. Поизкашля се. Контрол, Педер, контрол.