Фредрика се смееше, макар да не й беше до смях. Измислени сценарии. От къде им хрумна?
С помощта на анализатора Мац тя все пак беше разбрала как се проследява телефонен разговор. Жената се беше обадила от уличен телефон в центъра на Йоншьопинг. Дотам водеха следите. До Йоншьопинг. Фредрика бързо провери дали Габриел Себастиансон имаше някакви допирни точки, но не откри нито една.
Беше й повече от ясно, че полученото обаждане нямаше нищо общо с бащата. Тогава оставаше въпросът дали въпреки всичко информацията не беше ценна. Макар че и Елен го каза: винаги се обаждаха известен брой откачалки, когато полицията молеше обществото за помощ.
Фредрика сбърчи чело. Може би Алекс имаше право, липсваше й нюх към професията. Но от друга страна, пое си дълбоко дъх, от друга страна, ако човек изхождаше от описанието на Алекс и Педер за същността на полицейската работа, то би трябвало свършеното до момента от нея да влезе в същата графа, и то в най-, ама в най-екстремна ситуация.
Защото в края на краищата и жената с кучето на перона във Флемингсберг, и жената, обадила се на Елен, не представляваха нищо повече от едно предчувствие. А от това поне би трябвало колегите й да разбират.
Предчувствие. Ставаше й зле само при произнасянето на тези думи.
Фредрика сложи внимателно ръка на стомаха си, докато с другата записваше какво ще свърши утре.
Да посети гарата във Флемингсберг.
Диалог, помисли си Фредрика. Точно сега не можеше да го води с никого другиго, освен със стомаха си.
Педер Рюд се чувстваше по-спокоен, когато по-късно си тръгна от работа. Дори беше в отлично настроение. Затова реши да не си разваля вечерта, като се прибере вкъщи при сърдитата си съпруга, а да изпие по една бира с някои колеги.
Усещаше странно облекчение. Разбира се, всички знаеха през цялото време, че Габриел Себастиансон е отвлякъл детето, но сега, когато донякъде вече бе потвърдено, щяха да спрат да се „борят“ с въпроса „кой“ и можеха да се концентрират върху въпроса „къде“. Къде се намираше детето?
Напушваше го смях, щом се сетеше за Фредрика, която се хващаше като удавник за сламка за всяка информация и следа, касаещи разследването. Не съвсем като хрътка, но по-скоро като много изморен, малък мопс с прекалено къси крака и с прекалено сплескан нос. Отново не можа да сдържи смеха си. Мопс, ето какво беше. А мопсовете не биваше да си играят с големи кучета като Педер и Алекс.
Краката му сами го отведоха към бара. Вървеше прекалено изпъчен, когато влезе. Като по случайност и Пиа Нурд беше там. Видя, че някои от пичовете я познаха и му се ухилиха. И той не закъсня. Без коментар, момчета.
Педер обичаше да се осланя на случайността, която много пъти го беше ощастливявала. Юлва бе по-скептична и затова предпочиташе да планира всичко, което можеше да се планира. Не бе нейното амплоа да живее за мига. Именно това запали искрата помежду им и поддържаше жаравата, мислеше си той.
Беше забавно и предизвикателно да живееш с някого, който имаше други навици и следваше други порядки.
Но това си имаше и своите недостатъци.
Случайността така или иначе съществуваше и невинаги можеше да се избегне. Колкото и иронично да звучеше, точно тя до голяма степен бе опропастила живота им. Педер не обичаше да се впуска в подобни разсъждения, особено когато пиеше бира и се отпускаше, но фактически беше съвършено прав. Семейните им проблеми се дължаха до голяма степен на случайността. Разбира се, в пълен синхрон с неспособността на Юлва да ги разреши.
И двамата бяха загубили и ума и дума, когато акушерката им каза след ултразвука, че ще имат близнаци.
— Но… — Юлва бе започнала да заеква — никой в родовете ни няма близнаци.
Акушерката им обясни. Двуяйчните близнаци можеха да са плод на генетична предразположеност. Докато еднояйчните бяха чиста случайност.
Педер се беше заредил с необичайна енергия и сила, след като чу за „случайните близнаци“. Но Юлва, осъзнал го бе по-късно той, започна да чезне още щом чу словосъчетанието за първи път.