— Не така си представяхме всичко — не спираше да повтаря тя по време на бременността. — Никой не го е очаквал.
Педер си спомняше, че се учуди, защото той изобщо не бе имал подобна ясна представа „как ще бъде“.
Един от колегите му прекъсна мислите му, като го потупа по гърба.
— Добре ли е в групата на Рехт? — попита с очи, в които повече от ясно се отразяваше завистта му.
Педер изпита задоволство. Да вървят по дяволите мрачните му мисли, тук му беше мястото да се зареди с енергия.
— И още как — подсмихна се той. — Алекс е толкова печен. С такъв хъс за работа — невероятен.
Колегата му кимна смирено и Педер почувства как почти се изчерви. Кой би могъл да повярва, че само след няколко години в патрулната ще стои тук и ще говори за самия Алекс Рехт като за „Алекс“?
— Провървя ти, Педер — каза колегата му. — Поздравления!
Педер разпери великодушно ръце и благодари за похвалата.
— Мой ред е да почерпя — почти извика той и в миг още повече колеги го наобиколиха.
Заля го поток от въпроси. Всички бяха крайно любопитни как се справяха в екипа на Рехт. Педер се почувства толкова доволен от цялото това внимание и предпочете да не обсъжда безспорните недостатъци на новата си длъжност. Например, често им липсваха ресурси и трябваше да наемат и куцо, и сакато. Както и че работеше сам много по-различно отпреди, а и Алекс Рехт невинаги оправдаваше фантастичната си репутация.
Не след дълго започнаха да обсъждат и другите членове на отбраната група. Почти веднага разговорът се насочи към Фредрика Бергман.
— Значи — започна един от колегите му от сьодермалмската полиция — имаме и една така наречена цивилна служителка. С по-голяма отрепка едва ли съм работил. През цялото шибано време дърдори за база данни, структури, рисува фигури и чертае линии. Голяма уста, ви казвам.
Педер погълна нетърпеливо започнатата бира и кимна.
— Самата истина! — възкликна той. — А не притежава и грам чувство за отсяване на същественото. Крепи няколко дини под една мишница, направо абсурд да се работи по този начин.
Друг колега го погледна с премрежен поглед и се подсмихна с половин уста.
— Но сигурно радва окото, тази Фредрика?
Педер също се ухили.
— И още как — намеси се той. — Едва ли ми приляга да го кажа, но… ами прекрасна гледка е.
Ентусиазиран смях заскача от лице на лице и компанията си поръча по още една бира.
Стана единадесет часът, преди Педер дискретно да се измъкне от бара в компанията на Пиа Нурд. Главата му беше замаяна от алкохола и липсата на сън, но чувството му не можеше да се изтълкува погрешно: това беше още един от редките моменти в живота на един мъж, в които той имаше право да легне с друга жена, освен със своята.
Когато малко по-късно Пиа затвори входната врата на апартамента си след двамата, в тялото му не се побираше нито частица гузна съвест. Само алкохол и сласт. Непреодолима сласт. Устрои й кралско посрещане.
Теодора Себастиансон беше останка от отдавна отминала епоха; знаеше го и не се противеше. Понякога почти й се струваше, че няма място във времето, в което живееше.
Собствената й майка никога не се бе преструвала относно смисъла на живота. Да се образоваш, да се омъжиш и да се увековечиш. Последното ставаше чисто и просто чрез секс. Образование, съпруг и деца; Светата троица на жените. Кариерата не се побираше в тесните рамки на това триединство, а не беше и нужно, защото мъжът трябваше да издържа жена си. Единствената цел на образованието бе да можеш да водиш разговор с образовани хора.
Както беше споменала пред Фредрика Бергман, Теодора решително бранеше мнението си, че синът й можеше да намери далеч по-добра партия от Сара. Беше чакала търпеливо зад кулисите с надеждата детето й да се вразуми и да напусне съпругата си, докато все още имаше шанс. За нейно раздразнение това така и не стана, а междувременно Сара роди първата й внучка.
Самата Теодора бе изпитала строгостта на живота и в действителност не възразяваше спрямо отчаяните и основателни опити на сина си да контролира жена си. Всъщност, за разлика от довереното на Фредрика Бергман, тя притежаваше много добър поглед върху живота на младите и турбуленцията, в която от време на време попадаше връзката им. Но не можеше да направи нищо друго, освен да оплаква неспособността на Сара да угоди на мъжа си.
Снаха й със сигурност никога не се беше опитала да скрие коя е. А пък и Теодора бе наясно, че главната причина синът й да се ожени за нея, бе един конфузен и позакъснял протест срещу горките му родители. Със същата яснота определяше и лоялността си, когато снаха й търсеше помощ от полицията и ситуацията наистина ставаше критична. Тогава охолният живот, който Габриел можеше да предложи, изглеждаше, меко казано, неуместен.