Глупаво беше от страна на Сара, много глупаво, да си въобразява, че добра майка като Теодора ще разочарова сина си или внучката си при каквито и да било обстоятелства. Старицата мислеше най-вече за Лилиан, повтаряше си го, когато вдигна телефонната слушалка и се обади на двама стари довереници на съпруга си, които дължаха на семейство Себастиансон големи суми и големи услуги.
Най-лесно беше да спаси Габриел, като му създаде алибито, от което се нуждаеше и което заслужаваше. По-сложно беше да го напътства в живота. След втория скандал и сблъсъка с полицията Теодора проведе сериозен разговор със сина си. Нямаше кой знае какъв проблем с опита му да моделира Сара, но на полицейската намеса трябваше да се сложи край. Тя смущаваше семейството и за в бъдеще щеше да става трудно на майка му отново и отново да изчиства името му. Особено след като скандалите му със Сара оставяха толкова очевидни следи, а и снаха й не разбираше, че трябва да премълчава проблемите, които винаги се решаваха в семейството.
Но Габриел беше получил забрана да посещава собствената си съпруга, защото й се обадил прекалено много пъти за една вечер, и на Теодора съвсем й бе прикипяло. Синът й или трябваше да се сдобри със Сара, което първоначално не й се бе сторило добра идея, или трябваше да престане с опитите си да направи добър човек от нея и да поиска развод. Развод и еднолично попечителство.
Теодора не знаеше как точно се беше справил, но ненадейно той и съпругата му отново се бяха помирили. Макар и не за дълго. Сара беше продължила да усложнява нещата и скоро бе последвала нова раздяла.
Този път обаче беше успяла много изкусно да се отърве от единствената внучка на Теодора.
Цялото й тяло се тресеше. Очевидно нямаше граници в опитите на снаха й да съсипе семейство Себастиансон. А и като майка, не й беше убягнало как Сара се отнасяше с детето си. Без строгост, но и без особена майчина грижа. Върнеха ли й го, щеше да се бори с всички сили синът й да получи единствен правото да възпитава момиченцето. Снаха й в крайна сметка щеше да се изправи срещу враг, когото нямаше да може да победи нито с обаждания в полицията, нито със заплахи. Трябваше да й даде урок какво се случва, когато човек с начина си на живот върви към собственото си опропастяване в опит да завлече и детето си.
Що се отнасяше до чувствата й към снаха й и внучката й, Теодора лъжеше с лекота заради сина си, независимо дали беше вчера, или по време на днешния разговор с Фредрика Бергман. Много жалко, че Габриел не бе успял да й каже, че е в отпуск, защото това значително би улеснило бъдещите й лъжи.
Теодора въздъхна.
— Ще се върнат — каза той.
Теодора се сепна. Не очакваше да чуе гласа му.
— Боже мили, как ме изплаши!
Габриел прекрачи прага на бащината библиотека. Майка му бе останала там, след като Фредрика Бергман си тръгна. Изправи се и се запъти бавно към него.
— Трябва да знам, Габриел — натъртваше думите с ниския си тон. — Трябва да знам със сигурност. Имаш ли изобщо нещо общо с изчезването на Лилиан?
Погледът му мина покрай нея и се насочи към прозореца.
— Мисля, че се задава буря — каза дрезгаво.
Някога, като много по-малка, Нора имаше един враг: тъмнината. Сега, вече пораснала, не се страхуваше. Тъмнината й бе станала приятел и тя чакаше с нетърпение всяка вечер и всяка нощ. Същото важеше и за тишината. Приемаше я с отворени обятия, нуждаеше се от нея.
Защитена от тях, Нора набързо събра дрехите в куфара. Както винаги, през лятото небето не искаше истински да почернее, но тъмният му кадифено-син цвят беше достатъчен. Подът скърцаше под босите й крака, когато тя се движеше в стаята. Звукът я плашеше. Смущаваше я тишината, а Нора не искаше да бъде смущавана. Не сега. Не и когато трябваше да се концентрира. Всъщност този път не беше сложно да си събере багажа. Не трябваше да взема всичко. Заминаваше само за няколко седмици.
Баба й се беше зарадвала да чуе гласа й, когато Нора й се обади.
— Скъпо дете, нима ще ми дойдеш на гости? — беше възкликнала възрастната жена, когато внучката й каза, че възнамерява да я посети в провинцията.