Мелкер кимна отново, този път благосклонно.
— Разбирам какво си си помислила и съм абсолютно на твое разположение. Но ако се обадят отново, моля те, препрати ги към Родилното отделение.
После се завъртя и тръгна към кабинета си. По чиста случайност погледна часовника си. Току-що беше минало полунощ. Започнал бе нов ден.
Малко след един часа Мелкер отново долови стъпките на сестра Ане в коридора. Дори му се стори, че тя тичаше, когато внезапно застана на вратата, мокра от дъжда и с широко отворени очи.
— По дяволите, докторе, трябва да дойдете на минутата — каза и бързо повтори: — на шибаната минута.
Мелкер Холм се изненада от езика й, който никак не подхождаше на работната атмосфера в Спешното отделение, и се втурна след нея по коридора навън към паркинга.
— Натам, към по-отдалечения — изкомандва сестрата.
Точно под входа на Спешното отделение, близо до паркинга за посетители, по средата на тротоара лежеше малко момиченце. Беше чисто голо и празният му, изцъклен поглед се взираше невиждащо в нощното небе, от което се изливаше дъжд като из ведро върху бледото, беззащитно телце.
— Мили боже! — промълви Мелкер, застанал на колене, за да провери пулса, макар с един поглед да виждаше, че детето е мъртво.
— Не посмях да я докосна — плачеше сестра Ане. — Не посмях, когато видях, че е мъртва.
По-късно щеше да й завиди за пресните сълзи, които толкова естествено се смесиха с дъжда, защото неговите щяха да пресъхнат за няколко дни.
— Излязох, за да проверя дали обадилата се двойка не чака на паркинга, така и не позвъниха отново — долавяше разказа на сестрата. — О, мили боже, ей така си лежеше. Просто ей така.
Мелкер Холм се наведе и погали детето по бузата, нищо друго не му оставаше. Тогава погледът му се прикова към челото, където забеляза някаква неясна дума, написана с разкрачени букви. Някой беше белязал тялото.
— Веднага трябва да се обадим на полицията, за да можем да я приберем на топло — каза той.
Алекс Рехт тъкмо се канеше да отвори входната врата, за да тръгне на работа, когато му позвъниха от полицията в Умео.
— Обажда се главен инспектор Хюго Полсон от Областната полиция в Умео — чу се мощен глас отсреща.
Алекс се поспря.
Хюго Полсон въздъхна.
— Струва ми се, че открихме вашето момиченце, онова, което изчезна на Централна гара — каза той бавно. — Лилиан Себастиансон.
Открихме? По-късно щеше да си спомня за този миг като за един от малкото в кариерата си, в които времето беше спряло. Не чу дъжда, който барабанеше по прозореца, не забеляза Лена, която го наблюдаваше само от няколко метра, не каза нищо в отговор на думите на Хюго Полсон. Времето спря и земята под краката му се продъни.
Как, по дяволите, можах да го пропусна?
Хюго Полсон продължи, след като не получи отговор.
— Открили са я пред Спешното отделение на болница в Умео в един часа през нощта. Мина доста време, преди да установим коя е, защото едно друго момиченце се беше загубило тук при нас, нали разбирате, и първо искахме да проверим дали не е то.
— Лилиан не се е загубила — каза Алекс, без да се замисля.
— Не, разбира се, че не е — поядоса се Хюго Полсон. — Но както и да е, сега вече знаете къде е. Или по-точно казано — къде вероятно е. Някой все пак трябва да я идентифицира.
Алекс кимаше бавно на себе си, застанал в антрето в очакване времето да тръгне отново.
— Ще ви се обадя възможно най-бързо с нареждане за по-нататъшни действия — каза след малко.
— Добре — отвърна Хюго Полсон. После бавно добави: — Не знам дали има значение, но дрехите на момичето така и не бяха открити. А главата му беше обръсната до кожа.
Фредрика Бергман получи по мобилния си телефон съобщението, че издирването на Лилиан се е превърнало в разследване на убийство. Самият Алекс й се обади. По гласа му тя разбра, че е шокиран. А нейните емоции бяха напълно изчерпани. Рехт я помоли да се върне при Теодора Себастиансон, а след това да разпита възможно най-много от хората, чиито имена и телефони им бяха дали родителите на Сара. Трябваше да изяснят как детето се е появило точно в Умео.
Фредрика едва изчака да приключи разговорът и да вдигне очи към поредния летен дъждовен ден, преди да заплаче. Почувства се наистина облекчена, че беше сама в стаята и вратата бе затворена.
Как, за бога, момичето изведнъж се оказа мъртво?