Педер се сепна от вратата, която се отвори зад него. Бащата на Сара внимателно пристъпи на тротоара и застана съвсем близо до Сградата. Педер можеше да се закълне, че човекът се беше състарил само за петнадесетте минути, които бяха минали, откакто двамата със свещеника влязоха в апартамента. Посивялата коса му се стори безжизнена, а погледът му беше изпълнен с такова отчаяние, че полицаят не посмя да го погледне в очите. Още повече се срамуваше, задето отново трябваше да повика такси, неспособен да шофира в състоянието, в което се намираше.
— Кажете ми — каза възрастният мъж, без да му даде шанс самият той да наруши тишината, — кажете ми, съществува ли вероятност всъщност това да не е нашето малко момиченце?
Педер преглътна, стомахът му се сви, когато видя, че възрастният мъж плаче.
— Едва ли — отвърна дрезгаво. — С помощта на снимки успяхме почти сигурно да я идентифицираме. А и това, че няма коса… За съжаление вероятността е нищожна.
Пое си дъх.
— Разбира се, не можем да твърдим със сигурност коя е, преди да сте я видели, но както казах, не се съмняваме.
Бащата на Сара кимаше бавно. Сълзите се ронеха като тежки дъждовни капки върху черната му блуза, а мокрите петна ставаха все по-големи и увисваха като тежък товар върху вече изморените му рамене.
— През цялото време с жена ми предчувствахме, че краят ще бъде лош — прошепна той и Педер се приближи с една крачка.
После пъхна ръце в джобовете. Но се усети и ги извади.
— Знаете ли — продължи мъжът, — Сара е едничкото ни дете. И веднага разбрахме, да, веднага разбрахме, още когато срещна този мъж, че нещата не вървят добре.
Гласът му трепереше, погледът му се рееше някъде в далечината.
— В деня, в който ни го представи, казах на жена си, че не е подходящ за нашето момиче. Но те бяха толкова влюбени. Тя беше толкова влюбена. Въпреки че той почти веднага започна да я наранява. Да не говорим каква вещица е майка му.
Педер сбърчи чело и се намеси:
— Но според това, което прочетох в докладите на полицията, тормозът е започнал няколко години по-късно. Значи не е вярно?
Старецът поклати глава.
— Не я биеше, но я тормозеше по друг начин. Имаше любовници, например, през цялото време. Почти от началото. Някои вечери изчезваше, без да каже къде, не се прибираше през почивните дни. А тя винаги го приемаше. Връщаше се при нея отново и отново. Така се роди и Лилиан, което я остави с вързани ръце.
Изведнъж мъжът спря да диша, немощното му тяло потрепери. Едва издиша поетия въздух, усилието приведе раменете му, а сълзите рукнаха надолу по бузите.
— Когато се роди внучката ни, си помислихме, че това е краят. Всичките ни приятели ни поздравяваха, но… Поставено бе началото на нещо друго, и все пак… След случилото се нямаше връщане назад, оставаше само лошият край.
— Мислите ли — започна Педер предпазливо, — мислите ли, че Габриел Себастиансон има пръст в случилото се с Лилиан?
Мъжът вдигна очи и го стрелна с поглед.
— Този човек е самият дявол — каза с уморен, но стабилен глас той. — Злобата му към Сара е безгранична. Нищо не може да я възпре.
После сякаш се наклони напред и полицаят се втурна, за да го задържи. Старецът увисна в ръцете му, ридаещ като дете.
Малко по-късно Педер се отправи към офиса на Габриел Себастиансон, който се намираше на значително разстояние от центъра. Рюд трябваше да преглътне няколко пъти, за да не заплаче и той самият; едва тогава осъзна, че все още не се е обадил на Юлва.
Стисна мобилния си телефон. Мамка му. Налагаше се просто да почака. Вече закъсняваше за срещата с колегата на Габриел.
Мартин Ек го посрещна пред главния вход на Сат Ком. Педер не пропусна да забележи, че мъжът изглеждаше стресиран и нервен. Не че беше кой знае какъв гений в разбиране на чувствата на останалите. Но Ек си беше направо нервен. Много нервен.
— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — каза той и му стисна ръката.
Педер усети обилната пот по дланта на Мартин и видя как той дискретно я избърса в панталоните на костюма си. Очарователно.
Заговориха се отново, щом се качиха в асансьора към етажа, на който се намираше ръководството на фирмата. Полицаят се притесни от тясното пространство и прекалената близост. Надяваше се да не вони на алкохол.
— Сутринта влязох в офиса му. — Мартин гледаше пред себе си като кон с капаци. — Трябваше да открия важен тримесечен отчет, а Габриел не отговаряше на мобилния си телефон. Звънях му всъщност доста дълго. Но напразно.