Алекс Рехт беше ходил в Умео само веднъж. Почти не бе стъпвал на север от Стокхолм. Беше гостувал на роднините на Лена в Йеливаре, а в младежките си години — и на едно гадже в Хапаранда. Така че пътуванията му се брояха на пръсти.
След разговора с Педер настроението му значително се подобри, ако трябваше да го сравнява с настроението си в самолета. Новината, че колегите на Габриел Себастиансон са открили детска порнография в компютъра му, на практика не променяше нещата кой знае колко, но във всеки случай потвърждаваше вече известното. Срещу бащата съществуваха доста улики, така че невинността му беше почти изключена. Все още го нямаше никакъв, беше тормозил съпругата си и в компютъра му бе открита детска порнография.
За Алекс ситуацията беше доста ясна.
Мотивът може би го разколебаваше. Притесняваше го, че все още не се беше срещнал с Габриел, че все още не беше успял да добие впечатление за него. Нима беше някакъв луд, напълно загубил разсъдъка си, и по хладнокръвен начин планирал и извършил убийството на собствената си дъщеря? Или имаше нещо друго? Нима мразеше Сара толкова дълбоко, че да я накаже с убийство на детето им?
Самият главен инспектор Хюго Полсон, с когото Алекс разговаря по-рано през деня, го посрещна на летището. Двамата се здрависаха мъжки и Хюго го поведе към паркинга. Алекс коментира, че летището било по-голямо, отколкото си го спомнял, а Хюго измърмори под носа си нещо подобно: „Понякога паметта ни изневерява на нас, възрастните“. После останаха мълчаливи, докато се отправяха към Умео.
Рехт поглеждаше крадешком към Хюго Полсон. „Възрастни“, така ги беше нарекъл той. Алекс се съмняваше, че някой от тях можеше да мине за такъв. Всъщност приличаха на връстници. Косата на колегата му май беше с един нюанс по-сива и малко по-оредяла, но като цяло изглеждаха еднакво млади и запазени.
— Децата ни държат млади, Алекс — често казваше Лена.
Той дискретно забеляза, че Хюго не носеше венчална халка. Може би нямаше и деца?
— Рехт, немско име? — попита севернякът в опит да го заговори.
— Отчасти. Еврейско е.
— Еврейско ли? — като ехо попита колегата и го погледна, сякаш беше много странно да имаш еврейска фамилия.
Алекс се усмихна леко.
— Да, дълга история. Дядо ми по бащина линия взел фамилията на майка си, когато се родил — Рехт. Баща му обаче не бил евреин и затова семейството не спазвало еврейските традиции. Така че еврейската жилка е от дядо ми.
Би могъл да се закълне, че Хюго, изглежда, си беше отдъхнал, макар и да не се върна към темата. Вместо това каза:
— Случаят е в папка в жабката. Можеш да го погледнеш, стига да си подготвен за снимките.
Алекс кимна и извади папката. Внимателно я отвори, сякаш с благоговение, и извади куп снимки. Отново кимна. Беше Лилиан, без никакво съмнение.
Гърдите му плувнаха в пот. Сара Себастиансон и родителите й щяха да пристигнат със следващия полет, беше ги забавил хаосът на път към Арланда. Щяха да потвърдят само чисто формално самоличността на намереното дете. Алекс отново погледна снимките, докато ровеше из болезнената купчина. Всъщност идентифицирането беше излишно и жестоко. Нямаше колебание, че детето е Лилиан.
Алекс се раздвижи на седалката. Старият сааб беше със захабени, твърди седалки, от които му се схвана гърбът, въпреки че изобщо не бяха пътували дълго.
— Мисля да отидем направо в болницата — предложи Хюго Полсон. — Ще се срещнем с лекаря, който ще направи първоначалния оглед на трупа, за да установи как е умряло момичето. Предполагам, че след идентифицирането съдебните медици от Стокхолм ще поемат случая?
— Да, ще го поемат — потвърди Алекс. — Не споменахте ли, че е била мъртва от почти денонощие, когато са я открили?
— Точно така — каза Хюго. — Около един часа през нощта.
Значи беше останала жива по-малко от двадесет и четири часа след като бе изчезнала от влака. И определено вече е била мъртва, когато майка й беше получила пакета с косата и дрехите.
— Разпитахте ли хората, които са я открили? — попита Алекс.
Хюго кимна. И лекарят, и медицинската сестра бяха разказали за случилото се. Докладвали бяха почти в детайли, без да дадат повод за подозрение, че биха могли да са замесени по някакъв начин.
— Съществува ли нещо, което да намеква, че детето е убито тук, в Умео? — плахо продължи Алекс.
Въпросът беше важен, защото щеше да определи кое полицейско управление носеше формалната отговорност за разследването. Местопрестъплението, а не мястото на откриване на жертвата бе водещо в този порядък.