— Трудно е да се каже — отвърна Хюго. — Момичето е лежало известно време под дъжда, около половин час, и се опасяваме, че много важни следи може да са отмити.
Алекс отвори уста, за да каже нещо, но колегата му продължи:
— Миришеше странно, момичето де, на нещо като ацетон. Допускаме, че някой се е опитал да я измие, но е бързал и е трябвало да спре. Ноктите й бяха изрязани почти до кожа.
Алекс въздъхна тежко. Не без основание тези детайли все повече го убеждаваха, че Габриел Себастиансон имаше пръст във всичко това.
Някой се бе опитал да изчисти всички следи от детето. Някой беше изрязал ноктите, за да не може да се изстърже нищо под тях. Очевидно убиецът беше интелигентен.
Но защо, за бога, я беше изхвърлил пред болницата в Умео? Нямаше съмнение, че е искал да я открият. Но защо?
Той ни се подиграва, мрачно си помисли Алекс. Подиграва ни се, като хвърля жертвата право в краката ни. Вижте, казва той, вижте колко мога да се приближа. И пак не ме виждате.
Хюго посочи през прозореца.
— Това е болницата, пристигнахме.
Фредрика Бергман позвъни на Шведската железница веднага щом приключи разговора си с Педер. Тя се представи за следовател от полицията и каза, че се обажда по повод изчезналото дете от гьотеборгския влак преди два дни. Мъжът, с когото разговаряше, веднага разбра за какво ставаше дума.
— Имам само един кратък въпрос — започна Фредрика.
— Да? — отвърна мъжът и зачака.
— Чудя се на какво се е дължало закъснението. Защо влакът е трябвало да спре във Флемингсберг?
— Да — не беше много словоохотлив служителят от железницата, — в крайна сметка то продължи не повече от няколко минути…
— Разбирам — прекъсна го Фредрика, — но всъщност не ме интересува колко минути е продължило. Искам просто да разбера причината.
— Смущение в сигнализацията — отвърна мъжът.
— Добре, и какво, така да се каже, е предизвикало това смущение? — продължи тя.
Мъжът отсреща въздъхна.
— Вероятно е дело на безразсъдни младежи, играли върху релсите. Както всяка година на това място. Мотаят се наоколо и смущават приемниците. Често повредата не е голяма, както във Флемингсберг; няколко минути и всичко се оправя.
Фредрика преглътна.
— Значи вид саботаж е предизвикал закъснението?
— Точно така — отвърна мъжът, — а може и някое животно да е попаднало на предавателя, но ми се струва малко вероятно, защото проблемът е възникнал съвсем близо до гарата.
Фредрика кимна.
— Благодаря засега — каза тя и запомни името на мъжа. — Сигурно ще ви потърся пак с още въпроси или с официално искане за писмен разказ на случилото се.
Щом приключи разговора, тя стисна здраво волана.
Дори не посмя да си помисли какво е пропуснал разследващият екип с пренебрегването на толкова очевидно важна следа.
Можеше да се окаже, че Габриел Себастиансон е действал заедно с жената във Флемингсберг. Фредрика преглътна. Всъщност не й се вярваше, но така щеше да го представи на останалите. Иначе никой нямаше да й позволи да продължи.
В действителност тя се чувстваше всичко друго, но не и въодушевена. Цялата история беше отчайваща, от начало до край. Зрението й се замъгли, когато се замисли дали Сара Себастиансон ще намери достатъчно сили, за да идентифицира мъртвото си дете.
Отдавна, още преди няколко години, Алекс не можеше да си спомни точно кога, тъщата му беше приета в болница. Диагнозата — неизлечим рак на черния дроб и панкреаса, беше довела Лена до отчаяние. Как щеше да се справи баща й отсега нататък? Как двете им деца щяха да растат без баба?
Алекс беше приел спокойно промяната за децата. Естествено, че баба им щеше да им липсва, но колко повече щеше да липсва тя на тъста му.
— Сега трябва да наглеждаме татко — беше казала Лена вечерта, в която им съобщиха новината.
— Разбира се — бе отвърнал Алекс.
— Не, повече от това — беше продължила Лена. — Повече от „разбира се“, Алекс. Точно в такива моменти хората се нуждаят най-много, най-много от подкрепа и любов.
Споменът за болестта на тъща му потисна Алекс, който чакаше в приемната на Соня Лундин в Университетската болница в Умео. Хюго Полсон седеше до него.