Педер инстинктивно знаеше, че противно на логиката можеше да се е случило точно това. Но дали бе възможно Габриел да задържи малката Лилиан без знанието на майка си? Освен ако не се допуснеше, че момиченцето е било упоено или нещо подобно? Навярно не.
Педер се огледа наоколо. Нима наистина между тези стени беше умряла Лилиан? И ако беше така, Рюд щеше ли веднага да получи разрешението на прокурора да преобърне къщата с главата надолу, за да провери къде точно е извършено убийството. В последния разговор шефът му съобщи, че според констатация в болницата, момиченцето е умряло от отрова, инжектирана във врата му. Подобно убийство едва ли щеше да остави много следи.
След миг Педер намали темпото. Мац, анализаторът, беше казал, че мобилният телефон на Габриел не е мърдал на север от Стокхолм, с изключение на едно-единствено място. Затова пък доста беше пошарил на юг. Ако приемеха, че през цялото време е носил телефона си, как, за бога, тялото на Лилиан щеше да се озове в Умео?
Отново го повали умората. Умът му отказваше и главата пак започна да го боли.
В този момент се обади екипът, претърсващ жилището в Йостермалм. В интерес на истината, не бяха открили нищо по-странно, освен голям кашон със секс играчки. Ако това определение „по-странно“ изобщо беше подходящо. Същевременно обаче бяха конфискували няколко диска без обозначено съдържание. Кой знае, може пък в тях да се крие нещо.
— Някакви следи от детето? — печално попита Педер.
— Имала е стая — отвърна колегата, — но нищо, което да доказва, че е била тук напоследък. Всъщност изглежда така, сякаш не е имало никого. Никакъв боклук в кофата под мивката; хладилникът е като опустошен. Или никой не е идвал от известно време, или някой го е изпразнил наскоро.
Педер беше по-склонен да приеме последното. Любопитстваше дали телефонът в малкото жилище беше използван през последните дни, но пък нали шефът му каза, че Габриел е работил както обикновено през цялата минала седмица и че за последно е бил в офиса в събота.
Нещо след това го е накарало да изчезне. Взел си е отпуск и е излъгал майка си, че заминава в командировка. Защо всъщност е постъпил така нелепо? Повече от ясно беше, че майката е прекалено предана на сина си. Но не изключваше ли тази преданост престъпления като детска порнография и убийство?
Педер се върна при колегите си в стаята на Габриел и каза, че възнамерява да отиде до жилището в Йостермалм. После излезе. През това време Теодора Себастиансон и адвокатът й се бяха заключили във всекидневната и Педер не счете за необходимо да им съобщи, че си тръгва.
Изпълни го странно и поразително чувство на облекчение, щом се озова на чакълестата алея, където бе паркирал. За кратко се вгледа във внушителната фасада. После насочи поглед към приличащия на парк имот. Точно на това петънце от земното кълбо времето отдавна беше спряло.
Йелена пъхна нервно ключа. Ръцете й трепереха леко винаги когато се чувстваше въодушевена или нервна. Точно сега беше и двете. Беше успяла. Направила бе всичко според инструкциите на мъжа. Стигна с колата до Умео, отърва се от ембриона по почти същия начин и на почти същото място, както той бе пожелал, а на връщане взе самолета. Незабелязана от никого, беше изпълнила тайната си мисия. Сигурна бе, че никога през живота си не се е справяла по-добре.
Хвърли се в обятията на тишината, когато тръшна вратата след себе си.
Йелена се подпря, докато се събуе и подреди обувките си точно до неговите — така искаше мъжът — да образуват редица в тясното антре.
— Ехо — направи опит за поздрав тя и продължи навътре. — Вкъщи ли си?
Още няколко крачки. Не беше ли странно тихо?
Предчувстваше голяма беда.
Изведнъж сякаш изскочи от сянката. Йелена по-скоро усети, отколкото видя големия юмрук, който срещна лицето й.
Не, не, не, помисли си тя, когато полетя назад, падна по гръб и си удари главата в стената.
Болката и ужасът пулсираха в тялото й, което се беше научило, че стигнеше ли се дотук, най-добре бе да не оказва никаква съпротива. Въпреки това нападението беше толкова изненадващо и зловещо, че Йелена почти се напика от страх.
Той бързо се приближи към нея и я изправи на крака. Кръв се стичаше от крайчеца на устата й, виеше й се свят. Стрели от болка се забиваха в гърба й.
— Проклета курва, тъпа, нещастна идиотка! — съскаше между притиснатите челюсти, а в очите му кипеше невиждан досега гняв.