— О, не, не, милост, помощ — тихо и объркано говореше на себе си тя.
— Трябваше да лежи като ембрион — каза мъжът, докато държеше лицето й толкова близо, че Йелена можеше да разграничи всяка частичка от неговото. — И не само това, не само това — какво, по дяволите, правеше на тротоара? Нима наистина нищо не схващаш?
Всяка от последните думи изрева с такава сила, че самата тя онемя.
— Аз… — започна Йелена, но мъжът я прекъсна.
— Мълчи! — извика той. — Мълчи!
И когато направи нов опит да обясни, да поясни, че не е имала време да аранжира ембриона точно както те — както той — беше планирал, не и на точно избраното място, мъжът й изрева още веднъж да мълчи и после й затвори устата с удар в лицето. Два удара. Коляно в стомаха. Страничен ритник я повали на пода. Чу се пукане на ребра точно както замръзнали клонки пращят в гората през зимата. Скоро спря да долавя рева му и да усеща ударите му. Беше почти в безсъзнание, когато той разкъса дрехите й и я повлече към спалнята. Йелена започна да скимти, виждайки го да вади кутийката с клечките за зъби. Напъха чорап в устата й, за да млъкне, и после запали първата клечка.
— Някакви предпочитания, кукло? — шепнеше той и държеше огънчето пред облещените й очи. — Мога ли да разчитам на теб?
Тя кимаше отчаяно в опит да извади чорапа от устата си. Мъжът я сграбчи за косата и се наведе към нея. Клечката гореше.
— Не ми е много ясно — каза той и плъзна клечката по нежната кожа, където шията опираше в гърдите. — Никак не ми е ясно.
После наклони клечката и остави палавия пламък да ближе плътта й.
Алекс Рехт и Хюго Полсон се срещнаха със Сара Себастиансон и родителите й в така наречената „стая за близки“ около час след като бяха разпознали Лилиан. Стените бяха в топли цветове. Фотьойлите и диваните — удобни. Липсваха картини, графики или снимки. Имаше обаче кошница с плодове.
Алекс погледна печално Сара Себастиансон. За разлика от деня, в който тя получи кутията с косата и непотвърденото известие за смъртта на дъщеря си, сега изглеждаше, сякаш се владее. С акцент върху „изглеждаше“. През толкова години работа Алекс беше срещал достатъчно страдащи и опечалени хора, за да знае, че тя трябваше да извърви много дълъг път, за да се върне към това, което можеше отново да заприлича на всекидневие. Мъката имаше толкова много лица, минаваше през различни етапи. Някой, не си спомняше кой, беше казал, че тя е точно толкова непоносима, колкото да вървиш върху тънък лед. Понякога се чувстваш доста добре, понякога изведнъж политаш и падаш в най-тъмната бездна на злото.
Точно в този момент Сара Себастиансон като че ли стоеше върху малък, но стабилен къс лед. Стори му се, че я вижда от разстояние. Сякаш част от нея витаеше из облаците, а другата беше там. Очите й бяха все още зачервени и подути от плач, в едната си ръка държеше късче салфетка. От време на време го повдигаше и докосваше носа си. Иначе лежеше неподвижно в скута й.
Родителите й седяха мълчаливи, с празни погледи.
Хюго наруши тишината. Първо с предложението за кафе. После с предложението за чай. И сетне с обещанието, че разговорът няма да се проточи.
— Малко ни е странно защо Лилиан е попаднала тук, в Умео — започна Алекс колебливо. — Семейството ви има ли някаква връзка с града или областта?
Пак настана пълна тишина, но след миг самата Сара отговори.
— Не, не познаваме никого тук — каза тихо тя. — Никого. И Габриел не познава.
— Никога ли не сте идвали? — пак попита Алекс и пак с поглед към Сара.
Тя поклати глава. Главата й се клюмаше като откачена ту наляво, ту надясно.
— Само веднъж. С най-добрата ми приятелка Мария прекарахме тук лятото след матурата — прошепна Сара и после се изкашля. — Но това е било преди колко — седемнадесет години. Бях на писателски курс в пансион малко извън града, където изкарах и стаж като асистентка на един от учителите. Но както казах, това беше за кратко, може би общо три месеца.
Алекс я гледаше замислено. Въпреки умората и тъгата, които почти бяха изпили лицето й, можеше да различи лек, лек трепет в ъгълчето на окото, докато говореше. Нещо я тормозеше, нещо, което нямаше нищо общо с Лилиан.
Долната устна помръдваше, брадичката изпъкваше напред. Не проявяваше ли все пак известно упорство, въпреки сълзите, които напираха под клепачите и се събираха в каналчетата, като рискуваха да прелеят?