Изтощена, Фредрика се върна в Сградата с топъл хотдог в ръка. Искрено се надяваше Алекс да се е прибрал. А ако още го нямаше, тя щеше да се възползва и да се затвори в стаята си за кратка почивка. Искаше й се да опъне крака и да послуша музиката, която майка й, й бе препоръчала и Фредрика си беше записала на емпетройка.
— Нещо за медитация — бе я посъветвала майка й с усмивка, убедена, че дъщеря й, подобно на самата нея, възприемаше музиката като жизненонеобходима част от всекидневието, не по-малко важна от храната и съня.
Първо налетя на Педер.
— О, хотдог! — възкликна той.
— Ммм — отвърна Фредрика с пълна уста.
За нейно учудване колегата й я последва и се настани в един от столовете за посетители. Очевидно почивката и музиката щяха да почакат.
— Как мина денят ти? — попита я изморен той.
— И добре, и зле — сдържано отвърна Фредрика.
Все още не беше разказала за самоволното си пътуване до Флемингсберг. Не беше докладвала и за решението си да изпрати художник график по-късно през деня, за да направи скица на жената с кучето, която беше задържала Сара Себастиансон, за да изпусне влака.
— Открихте ли нещо друго при обиска на офиса, дома му и дома на родителите му? — предпочете да попита Фредрика.
Педер не отговори веднага, но после каза:
— Да, открихме. Но е дяволски странно, честно казано.
Фредрика седна зад бюрото си и го погледна. Умората все още му личеше. На моменти тя нескрито го презираше. Беше като дете, настойчив и болно амбициозен да покаже способностите си.
Но точно този следобед, когато всички бяха засегнати от случилото се през последните денонощия, Фредрика го видя в друга светлина. И той можеше да бъде човек. Човек, който се чувства зле.
Тя набързо излапа остатъка от хотдога.
Педер колебливо постави неголям куп книжа върху бюрото й.
— Какво е това? — попита Фредрика.
— Разпечатка на имейли от служебния компютър на Габриел Себастиансон.
Фредрика вдигна вежди.
— Получих я преди час — поясни Педер, — точно когато се върнах от срещата с чичото на Габриел Себастиансон. Среща, която като цяло само ми изгуби времето.
Фредрика изкриви устни в усмивка. И тя беше имала няколко такива срещи през деня.
— Какво пише в имейлите?
— Прочети ги — подкани я Педер, — защото не мисля, че съм напълно сигурен, че съдържат това, което предполагам.
— Добре — отвърна Фредрика и започна да разгръща листовете.
Педер остана на мястото си. Искаше му се тя да започне да чете, докато я наблюдаваше. Неспокойно и настървено.
Фредрика започна от най-горния лист.
— Това е диалог — поясни Педер, — започнал някъде през януари.
Фредрика кимна и продължи да чете.
Писмата бяха между Габриел Себастиансон и някого с прякор Дългия чичо. С оскъдните си познания за герои от детски книжки Фредрика предположи, че е кръстен на чичото от поредицата „Малката Анна и Дългия чичо“.
Габриел Себастиансон и Дългия чичо обсъждаха различни видове вино и планираха различни дегустации. След като прочете две страници, Фредрика беше готова всеки момент да повърне.
Дългия чичо, 1 януари, 09:32: Останалите от тайфата не са навити много-много на реколта, по-стара от 1998. Ти какво мислиш?
Габриел Себастиансон, 1 януари, 11:17: Склонен съм на 1998, но предпочитам нещо по-свежо. Критичен съм към прекалено отлежали вина.
Дългия чичо, 2 януари, 06:25: Някои питат и от кои страни произхожда виното, както и сортовете грозде. За теб важно ли е?
Габриел Себастиансон, 2 януари, 19:15: Без съмнение предпочитам синьото пред червеното. Но районът на производство не ме интересува чак толкова. Може би ми се ще да опитам нещо по-екзотично от това на последната среща на изтънчената ни компания. Дано да има нещо южноамериканско?
— О, мили боже, мили боже — прошепна Фредрика и преглътна отново и отново.
— Нали не обсъждат дегустация на вина? — поколеба се Педер.
Фредрика поклати глава.
— Не — отвърна тя, — не, наистина не вярвам.
— Червено грозде, това момичета ли са? А синьото са момчета…
— Вероятно.
Стомахът й я преряза остро.
— Мамка му — каза тихо и с ръка на уста продължи да чете.