Той я посрещна във фоайето. Щом я видя, лицето му грейна в усмивка.
— Не мога да си представя, че се виждаме два пъти за една седмица — промълви Елен, когато се прегърнаха.
— Понякога е по-лесно — отвърна Карл и я притисна до себе си.
Погали я по гърба, направи й комплимент за избора на блуза и й каза, че сияе, макар да се чувства изтощена от работа.
Часовете преди да заспят, минаха като в мъгла. Пиха вино, похапнаха, говориха дълго и сериозно за случилото се и се любиха нежно, преди да решат да се опитат да поспят.
Елен лежеше опусната върху ръката му и тъкмо щеше да заспи, когато прошепна:
— Толкова съм щастлива, че се срещнахме, Карл.
Почувства гальовната му усмивка във врата си.
— И аз.
После той обгърна с ръка лявата й гърда, целуна рамото й и прошепна:
— Даваш ми всичко, от което се нуждая.
Част II
Следи от гняв
Петък
В апартамента беше тъмно, когато Йелена се събуди. Тя отвори очи и откри, че лежи по гръб. Единият й клепач обаче не помръдваше. Йелена тъкмо се зачуди защо беше натежал така, и болката я връхлетя. Чувстваше я отвътре, но сякаш я притискаше и отвън. Неспособна да й се противопостави, неспособна да я понесе. Пронизваше тялото й, та чак я караше да се тресе. Кожата със съсирена кръв залепваше за чаршафа при всяко завъртане.
Йелена почти веднага се пречупи под напора на плача. Знаеше, че мъжът не беше вкъщи. Както винаги след порицанието.
Сълзите можеха спокойно да се стичат по бузите й.
Само ако я беше оставил да довърши, ако я беше изслушал, преди просто да я нападне.
Каква ярост!
Невиждана досега.
Как можеше да постъпи така, мислеше си Йелена, докато сподавяше плача си в изцапаната възглавница.
Макар тази мисъл да й беше забранена. Не трябваше да поставя под съмнение мъжа, такива бяха правилата им. Наказваше я единствено за нейно добро. Не го ли разбереше, връзката им беше осъдена на разпад и унищожение. Колко пъти трябваше да й го обяснява?
И все пак.
Йелена беше жена, която малко по малко беше загубила вяра както в себе си, така и в обкръжаващия я свят.
Беше сама, и то, защото го заслужаваше. Затова се беше превърнала в човек, чувстващ се благодарен и обичан, когато някой като мъжа я пожелаеше.
Все пак беше съхранила малко сила, която той все още не беше успял да унищожи. А и едва ли възнамеряваше; останала без мощ, Йелена никога нямаше да може да му стане съюзник във войната, която им предстоеше.
Гола в леглото, сама и изоставена с рани, зейнали по цялото тяло, тя използва тази последна капчица сила, за да дръзне да почувства соления вкус на протеста. Като по-млада, в годините, когато тя и мъжът правеха всичко, за да забрави, цялото й същество беше изтъкано от протест. Той обаче й го отне. Осъдителният протест, на който се посвещаваше. Обясни й още първия път, когато я взе с колата. Можеше да протестира и по друг начин. Ако искаше и й стискаше, той щеше да й помогне да продължи.
Йелена не желаеше нищо повече от това.
Но пътят към съвършенството, посочен от мъжа, за да участва тя в борбата, беше толкова ужасно по-дълъг, колкото Йелена изобщо не можеше да си представи. Дълъг и болезнен. Все някъде изпитваше болка. Най-много, когато я гореше. Случи се само няколко пъти, точно в началото на връзката им.
Но ето че сега се повтаряше.
Йелена изгаряше от треска. Гръдният кош я болеше, когато дишаше; изгарянията бяха повече, отколкото смееше да си помисли. Болката я докарваше до полуда.
Отчаяна мисъл се въртеше в главата й.
Някой трябва да ми помогне. Някой трябва да ми помогне.
С усилие на волята тя се плъзна по крайчеца на леглото и бавно запълзя навън от стаята. Търсенето на помощ също нарушаваше правилата, но този път беше напълно убедена, че ще умре, ако никой не се погрижи за нея.
Мъжът винаги се връщаше — рано или късно — и й помагаше. Но сега Йелена нямаше време да го чака. Силата я напускаше прекалено бързо.
Само да успея да се добера до входната врата.