Фредрика отбеляза нещо в тетрадката си.
— После заминахте? — снижи глас тя, след като осъзна, че Мария е млъкнала.
Събеседничката й трепна.
— Да, точно така — каза тя. — После заминахме. Сара повтаряше през цялото време, че всичко щяло да се нареди, само да тръгнем. А и в цялата тази бъркотия ми съобщи, че вече била решила да остане в Умео до края на лятото и нямало да се прибираме заедно. Адски ми докривя, почувствах се обидена и предадена.
— Не знаехте, че е търсила и работа за лятото?
— Не, нямах никаква представа. И родителите й не знаеха, обади им се чак след седмица-две. Опита се да звучи така, сякаш тази възможност е възникнала на място, но това беше чиста лъжа. Още с тръгването ни Сара знаеше, че ще остане там цялото лято.
— Обясни ли нещо? — попита Фредрика замислено.
— Не — отвърна Мария и поклати глава. — Каза само, че е прекарала тежка година и се нуждаела от смяна на обстановката, така че не било нищо лично.
Мария се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше сериозна.
— Но аз не успях да го преодолея напълно — продължи тя с лека нотка на упорство. — След курса се прибрах вкъщи, сама. Планирахме да живеем заедно в Упсала, започнехме ли да учим там, но след случилото се реших да живея сама в студентско общежитие. Сара много се ядоса и сметна, че съм я предала. Но тя първа постъпи така с мен. И после…
Настъпи кратка тишина. Голяма червена кола мина покрай къщата. Фредрика я проследи с поглед, докато чакаше Мария да продължи.
— И после нещата никога не се оправиха — каза тихо тя. — Не и както трябваше, не и каквито бяха. Естествено, общувахме доста и в Упсала, споделяхме интереси и определени мнения, но… Не, никога не стана както преди.
Странно безпокойство обзе стажантката. С колко свои приятели се беше разделила през годините? Тъгуваше ли за тях, както Мария, изглежда, тъгуваше за Сара?
— Ако се върнем отново за малко към престоя ви в Умео? — забърза Фредрика.
Мария примигна.
— Как беше там? Случи ли се нещо особено?
— Как беше… Ами, добре. Живеехме в нещо като пансион, запознахме се с нови хора.
— Поддържате ли все още връзка с някого?
— Не, не, изобщо. За мен всичко приключи, щом се прибрах вкъщи. Курсът беше минал, щях да продължа да работя през остатъка от лятото. И после да се преместя в Упсала.
— А Сара? Разказа ли нещо особено, когато се прибра?
Мария сбърчи вежди.
— Не, почти нищо.
— Имаше ли някого толкова близък като вас?
— Не, май не. Е, имаше приятели, но никой чак толкова близък. Сякаш с преместването в Упсала искаше да загърби доста неща. Придаваше му голямо значение. Но в Упсала си намери доста приятели. Преди да се запознае с Габриел, иначе след това отново стана доста самотна.
Фредрика „клъвна“ веднага.
— Общувахте ли със Сара след запознанството й с Габриел?
— Да, точно тогава като че ли бяхме започнали да се сближаваме отново. Бяха изминали няколко години след Умео, скоро ни предстоеше да завършим и да си търсим работа. Щяхме да навлезем в нова фаза от живота си, вече истински пораснали. Но Сара срещна Габриел и всичко пак се обърка. Той тотално я обсеби. В началото се опитах да поддържам връзка с нея, за да…
Мария млъкна и всякакво съмнение напусна Фредрика.
Мария плачеше.
— За да…? — тихо попита разследващата.
— За да я спася — не спираше да плаче жената. — Ясно виждах колко бой ядеше в тази връзка. А и забременя. Тогава скъсахме окончателно и до ден-днешен не сме се чували. Не издържах да я виждам с него. И честно казано, не ми понасяше как се самоунищожава в компанията му, без да повдигне и пръст, за да се измъкне.
Инстинктивно Фредрика не беше съгласна с Мария, че Сара Себастиансон не беше повдигнала и пръст, за да се освободи от Габриел, но си замълча. Вместо това каза:
— Сега определено се е измъкнала. Дори е стигнала до отчайваща самота.
Мария избърса няколко сълзи от бузата си.
— Как изглежда?
Фредрика, която тъкмо приготвяше нещата си, преди да стане и да си тръгне, вдигна глава.