Педер не обърна внимание на отношението му, макар да подозираше, че то носеше информация, която трябваше да запомни.
— Каква кола нае и за колко дълго? — попита го вместо това.
Мъжът се поколеба.
— Неее — каза след малко и го погледна объркано. — Как така каква кола е наела? Нямаше да наема кола.
— Така ли? — Педер погледна глуповато събеседника си. — А какво искаше тогава?
— Искаше шофьорска книжка. Но все още не предлагахме курсове, така че я помолих да се върне първата седмица на юли. Така и не дойде.
Мозъкът на ченгето работеше на високи обороти.
— Искала е шофьорска книжка? — повтори той.
— Да — потвърди служителят и затвори със замах календара.
— Не си ли каза името? — попита Педер, макар и да знаеше отговора.
— Не, трябваше ли? Не можех да я регистрирам. Все още не бях оправил всички документи.
Педер въздъхна.
— Само това ли си спомняш от срещата ви? — инстинктивно се почуди той.
— Нищо повече от казаното — отвърна дебелакът и погали с едната ръка брадата си, а с другата — шкембето си. — Имаше вид на дяволски уплашена, беше бледа и измъчена. Косата й сигурно беше боядисана, изглеждаше неестествено тъмна. Почти черна. А някой я беше и понатупал.
Изведнъж Педер заслуша по-внимателно.
— Имаше синини по лицето — продължи мъжът и посочи лявата си буза. — Не пресни, а такива, които, така да се каже, бяха поотлежали. Доста неприятна гледка. Сигурно я е боляло.
В офиса стана тихо. Вратата зад Педер се отвори и влезе клиент. Мъжът му махна с ръка да почака.
— Тръгвам — каза Педер. — Спомняш ли си нещо друго?
Отсрещният зачеса трескаво брадата си.
— Не, освен че говореше странно.
— Говореше странно? — повтори полицаят.
— Ммм. Някак несвързано. Навярно се дължеше на побоя. Тогава женските се научават да си държат езика зад зъбите.
Щом Педер и Фредрика напуснаха Сградата на полицията, Алекс беше обладан от същото чувство, както когато децата живееха у дома и излизаха, за да прекарат вечерта у някой приятел. Тогава ставаше толкова тихо и спокойно.
И други работеха в коридора на Рехт, но все пак отсъствието на двамата беше осезаемо, а това понякога му се отразяваше доста добре.
Жена му го потърси на мобилния телефон.
— Сега какво ще стане с отпуската? — попита тя. — Имам предвид случая, по който работиш? Обадиха се от туристическото бюро и поискаха да потвърдя пътуването и да го платя.
— Ще има отпуска, ще видиш — беше всичко, което Алекс каза.
— Сигурно ли е?
— Нима някога съм лъгал за подобни неща?
Засмя се и тя му отвърна по същия начин.
— Късно ли ще се прибереш днес?
— Навярно да.
— Може да си направим барбекю? — предложи Лена.
— Може да отидем до Южна Америка?
Самият Алекс се учуди на думите си. Но не си ги взе обратно, а ги остави да висят помежду им.
— Какво каза? — попита след малко Лена.
Рехт почувства как гърлото му се сви.
— Казах, че трябва да отидем на гости на сина ни, който живее там. Някой път. Да почувства, че все още сме част от живота му.
Съпругата му замълча за момент.
— Наистина трябва — каза после тихо тя. — Може би през есента?
— Може би през есента.
Родителската любов е толкова различна, помисли си Алекс, когато разговорът приключи. Толкова значима, толкова неподкупна. Понякога си мислеше, че точно заради нея бракът му с Лена продължаваше почти тридесет години. Как иначе можеше да си обясни преодоляването на всеки неуспех, на всеки период на униние и сиво всекидневие?
Въпреки че беше началник, и до него достигаха клюките, които кръжаха по коридорите. Знаеше какво се говори за Педер — че имал любовница от сьодермалмската полиция. Той самият никога не беше изневерявал на жена си, но все пак лесно можеше да си представи как възникваше подобна ситуация.
Ако истински, ама истински ти е писнало. Ако истински, ама истински си смачкан от цял куп неприятности.
Но не и когато си баща на невръстни деца, както Педер. И определено не с колега, и то толкова нескопосано, та всички да разберат. Беше недостойно и безотговорно.
Алекс усети нотка на раздразнение. Младите бяха толкова разглезени. Знаеше, че звучи старомодно и малко назадничаво, но смяташе, че има за какво да възразява срещу светогледа и очакванията им от живота, който трябваше да бъде едно безкрайно плаване без насрещен вятър, без завет.