После обсъдиха филмите, които щяха да гледат заедно. Нещо й подскачаше под лъжичката. Досега не бяха ходили заедно на кино. Общуването им беше географски ограничено до хотела, в който Карл отсядаше точно във вечерта на срещата им; съдържанието също беше рутинно: вечеряха, говореха си, правеха секс и спяха.
Хубаво е да поразнообразим, мислеше си Елен и се усмихваше закачливо на себе си.
Ако успееше да го замъкне на кино, тогава сигурно нямаше да представлява проблем да го накара да се срещне и с децата. Обичаше ли я наистина, то трябваше да разбере, че те влизат в пакета.
Елен се усмихна, когато извади мобилния си телефон. Току-що беше изпратила съобщение и чакаше отговор. Но дисплеят показваше, че няма нови есемеси.
На раздяла сутринта тя го беше попитала кога ще се видят отново. Той се бе поколебал малко, преди да отговори:
— Скоро, надявам се. Да видим кога ще ми се отвори възможност.
— Кога ще ми се отвори възможност — тихо повтори Елен и изкриви усмивка. — По дяволите, винаги той трябва да поставя условията.
Слънцето най-накрая беше успяло да сгрее Стокхолм, установи Фредрика Бергман, когато паркира забързано пред блока си. Изкачи стълбите на две, на три с ключ в ръка и сякаш влезе в апартамента за по-малко от три секунди. Не й трябваше кой знае колко много багаж за една нощ в Умео.
Куфарът й лежеше на най-горната полица в дрешника. Калъфът с цигулката се мъдреше зад него. Фредрика се опита да не го гледа, да не си спомня. Но и този път не се случи нещо по-различно. Бързината на мисълта надви силата на волята. Думите минаха през главата й толкова болезнено автоматично, както винаги.
Можех да бъда друга, можех да бъда другаде днес.
Майка й беше засегнала темата преди известно време.
— Лекарите не казаха, че никога няма да можеш да свириш, Фредрика — проговорила бе с нежен глас тя, — а само, че няма да можеш да свириш професионално.
Фредрика бе поклатила глава заинатено, с изгарящи сълзи в крайчеца на очите. Щом не можеше да свири толкова, колкото преди, не искаше да свири изобщо.
Телефонният секретар примигваше, когато тя влезе в кухнята. Малко учудена пусна съобщението.
— Здравейте, казвам се Карин Меландер — представи се дрезгав глас, вероятно на по-възрастна жена. — Обаждам се от Центъра за осиновяване във връзка с молбата ви. Би било добре да ми се обадите, когато е удобно, на нула-осем…
Фредрика занемя, докато жената съобщаваше номера. Цифрите се разхвърчаха из стаята, нахлуха в главата й и изчезнаха в нищото.
По дяволите, помисли си тя. По дяволите, по дяволите, по дяволите!
Паниката и стресът винаги задействаха разума й. Така стана и сега.
Фредрика се върна бързо в дрешника и започна да си събира багажа. Бикини, сутиен, блуза. Поколеба се дали да вземе още един панталон, нима наистина щеше да остане повече от една нощ? А пък и да останеше, какво пречеше да ходи с един и същ панталон два дни подред? Мозъкът й работеше прекалено целенасочено, за да може да обърне внимание на подобни дреболии. Щеше да вземе панталона.
Опита се да контролира мислите си, докато събираше тоалетните принадлежности. Незнайно защо, Спенсър не излизаше от ума й.
Трябва да му кажа, говореше си наум. Наистина трябва да му кажа.
Куфарът беше готов и вратата хлопна след нея.
Въздух, обадиха се пак мислите й. Трябва ми въздух.
Нагорещеният асфалт лъхаше топло към краката й, когато Фредрика застана на тротоара.
По дяволите, какво чак толкова? Ако се разкайва за осиновяването, може просто да прекрати процедурата.
Преглътна с усилие.
Погледът към заглавните страници на вестниците в будката до съседния блок я накара да се опомни.
„Кой уби Лилиан?“ — крещеше заглавието.
Върху този въпрос трябва да се съсредоточа, помисли си полицайката и стисна зъби. Върху Сара Себастиансон, която току-що е загубила детето си.
Чудеше се кое е по-лошо: да си имал дете и да си го загубил, или никога да не си имал.
Фредрика не очакваше самата Сара да й отвори, затова се изненада, когато вратата се приплъзна и двете се оказаха очи в очи. Не се бяха срещали, след като откриха трупа на Лилиан.
Затова трябваше да каже нещо. Фредрика отвори уста, но после я затвори. Нямаше никаква представа какво се очакваше да каже.