Аз съм една нещастница, помисли си уморено тя. Следователно не ми се полага да имам деца.
Пое си дълбоко дъх. Още веднъж се опита да проговори.
— Наистина съжалявам.
Сара кимна сковано.
Червената коса обгръщаше като пламък главата й. Жената сигурно беше на ръба на силите си.
Фредрика направи няколко колебливи крачки, за да влезе. Осветеният коридор й се стори познат, всекидневната се намираше вляво. Направо беше кухнята, където разпита новото гадже на Сара първата вечер. Имаше чувството, че е било много отдавна.
Родителите на Сара застанаха зад дъщеря си. Като войска, готова да нападне. Фредрика ги поздрави и им подаде ръка. Нали се бяха срещали и преди. Тогава, когато кутията с косата… да, точно тогава, да.
Посочиха й накъде да върви. Поканиха я да седне във всекидневната. Диванът й се стори твърд. Сара се настани в голям фотьойл, а майка й — на страничната облегалка. Бащата предпочете дивана, доста близо до Фредрика.
Всъщност не й се искаше родителите да присъстват. Беше погрешно и против всички правила на изкуството да провеждаш разпит. Нещо инстинктивно й казваше, че някои неща не можеше да бъдат споменати в тяхно присъствие. Същевременно обаче и Сара, и родителите й демонстрираха, че или ще говори с всички заедно, или Фредрика можеше да си тръгне.
Голям старинен часовник се извисяваше в единия ъгъл на стаята. Полицайката се опита да си спомни дали го е забелязала преди. Часът беше два.
Доста ефективна съм, помисли си тя. От Упсала — в службата, от там — вкъщи, дори събрах багаж.
Бащата на Сара се изкашля, за да отбележи, че не използва времето си особено добре.
Фредрика отгърна нова страница в тетрадката, която държеше в ръката си.
— Ами — започна тя внимателно, — има само още няколко въпроса, свързани с престоя ти в Умео.
Сара не я разбра и тя поясни:
— Когато си била там на курс по творческо писане.
Разпитваната кимна бавно. Подръпна ръкавите на блузата си. Синините вече не трябваше да се виждат. Изведнъж Фредрика беше готова да се разплаче. Преглътна няколко пъти и се престори, че чете записките си.
— Предобед се срещнах с Мария Блумгрен — каза след миг тя и вдигна поглед към Сара.
Тя обаче не реагира.
— Помоли ме да те поздравя.
Сара продължи да се взира във Фредрика.
Може би е на успокоителни, помисли си полицайката. Изглежда напълно упоена.
— Сара и Мария не поддържат връзка от години — грубо поясни бащата. — Казахме го на шефа ви още в Умео.
— Знам — бързо отвърна Фредрика. — Но по време на срещата ми с Мария възникнаха няколко въпроса.
Настоятелно се опитваше да улови празния поглед на събеседничката си.
— Ходила си с едно момче пролетта, преди да заминете — каза тя.
Сара кимна.
— Какво се случи, след като скъсахте?
Сара се размърда.
— Какво да се е случило — каза тя бавно. — Нищо особено. Беше ми сърдит и се държеше лошо известно време, но се примири, след като и той разбра, че не сме един за друг.
— Никога ли след това не те потърси? След лятото или може би се е появил в Умео?
— Не, никога.
Фредрика се замисли.
— Останала си на север по-дълго от Мария — продължи тя. — Защо?
— Намерих си работа за лятото — забави се с отговора Сара. — На която не можех да откажа. Но Мария се ядоса. Завиждаше ми.
— Според Мария, си знаела още когато сте тръгнали за Умео, че няма да се върнеш в Гьотеборг след края на курса, намерила си работата още преди да заминете.
— Значи лъже.
Сара сякаш изстреля отговора си, и то с такава острота, че Фредрика съвсем излезе от кожата си.
— Лъже ли?
— Да.
— Защо ще лъже за подобно нещо след толкова много време? — предпазливо попита тя.
— Защото изпитваше завист, че аз получих подобен шанс, а не тя — напери се Сара. — Никога не успя да го приеме. Дори го използва като причина да не живеем заедно в Упсала, както бяхме планирали. — Сара се сви във фотьойла. — Или беше разбрала всичко погрешно — добави уморено тя.
— Мария разказа, че имала лятна работа, която я чакала в Гьотеборг — поясни Фредрика. — Ти нямаше ли?
Сара изглежда недоумяваше.
— Имам предвид, нямаше ли други планове до края на лятото? Курсът в Умео е щял да продължи само две седмици.