Биргита кимна замислено.
Жената неволно му напомни за майката на Габриел Себастиансон. Старата вещица имаше много да учи от Биргита, що се отнасяше до общуването с хората.
Изведнъж домакинята стана от масата в кухнята и излезе в антрето. Педер я чу да отваря някакво чекмедже. Върна се, прегърнала голям албум, остави го пред полицая и отгърна няколко страници.
— Ето — каза жената и посочи снимките. — Тук започна всичко.
Педер ги погледна: Биргита като по-млада, мъж на нейната възраст, напълно непознат за полицая, и една девойка, която с малко фантазия би могла да заприлича на жената от Флемингсберг. На две от снимките се виждаше и един младеж.
— Моника дойде при нас, когато беше на тринадесет — започна да разказва Биргита. — Тогава беше малко по-различно да си приемен родител. Не чак толкова деца, колкото днес, се нуждаеха от друг дом, а и хората все още вярваха, че с малко любов и толерантност всички проблеми се решават.
Биргита въздъхна леко и приближи чашата с кафе.
— Но с Моника не беше така — пак въздъхна жената. — Тя беше, както я наричаше съпругът ми, увредена, не напълно здрава. На снимките изглежда почти като всички останали. Русокоса, с красиви очи и нежни черти. Но отвътре беше пълна руина. Грешно програмирана, както би се изразил един компютърджия днес.
— В какъв смисъл? — попита Педер и запрелиства албума.
Следваха още снимки с Моника и приемните й родители. Тя не се усмихваше на нито една от тях. Но Биргита имаше право. Очите и лицето й бяха наистина красиви.
— Беше израснала в такъв ужас, че впоследствие не можахме да разберем как се наехме да й станем приемни родители — добави Биргита и се хвана за главата. — Макар да мога откровено да твърдя, че не получихме цялата информация за нея, преди катастрофата да стане факт. Тогава всичко се изясни. Още кафе? — попита тя след малко.
Педер вдигна глава от албума.
— Да, благодаря — каза, без да се замисля. — Къде е съпругът ви, между другото?
— На работа — отвърна Биргита. — Ще се прибере след няколко часа; ако искате, останете да вечеряте с нас.
Рюд не можеше да не се засмее.
— Не, няма да мога, за съжаление.
Биргита му отвърна с усмивка.
— Жалко. Защото изглеждате много приятно момче.
Тя протегна ръка към каната с кафе и сипа и на двамата.
— Докъде бях стигнала? — продължи домакинята и сама се сети. — Да, точно така, до произхода на момичето.
Биргита пак стана и отиде в антрето. Върна се с една папка.
— Тук с мъжа ми събрахме цялата информация, която имахме за приемните ни деца — гордо каза тя и постави папката пред Педер. — Разбирате, със съпруга ми не успяхме да създадем собствени деца, така че решихме да станем приемни родители.
Жената изглеждаше много доволна, когато му разгръщаше папката.
— Ето — поясни Биргита, — това е информацията, която получихме от социалната служба, когато щяхме да я доведем тук. Останалата информация беше засекретена, така че нямам копия.
Педер отмести фотоалбума и се зачете в документите от социалната служба.
„Тринадесетгодишно момиче, Моника Сандер, с проблемен произход, се нуждае незабавно от грижите на любвеобилно и стабилно семейство. Майката загубила родителските права още когато детето било на три години, и оттогава имала много ограничен контакт с дъщеря си.
Майката загубила правата, когато станало ясно, че има големи проблеми както със злоупотреба с алкохол, така и с наркотици. Контактувала с голям брой мъже след раждането на момичето. Вероятно проституирала. Бащата изчезнал почти веднага, пострадал в автомобилна катастрофа. След този нещастен случай започнали проблемите на майката.
Момичето прекарало в първия си приемен дом три години. После родителите се разделили и нямало възможност да остане там. Местили го от дом в дом, докато навърши осем години; след това поживяло една година в детски дом. После пак в приемен дом с намерението да се задържи за по-дълго.
Тежките обстоятелства скоро се отразили и върху посещението му на училище. Съществували подозрения, че Моника е жертва на насилие, но направените проверки не успели да докажат подобни твърдения. Момичето се затруднявало да общува с други деца. След трети клас преминало на индивидуално обучение в специална група от шестима ученици. Резултатът бил сравнително добър, но не и напълно задоволителен.“