Педер затвори внимателно албума пред себе си.
— Как я разпознахте? — попита той. — И аз виждам някои прилики с момичето на снимките, но…
Рюд поклати глава.
— От къде знаете, че е тя?
Очите на Биргита станаха напълно безизразни.
— Колието — каза тя и се усмихна. — Все още носи колието, което й подарихме, когато взе първо причастие, точно преди да се премести.
Педер грабна скицата на жената от Флемингсберг. Не беше обърнал внимание, но бе напълно вярно: около шията й имаше колие. Сребърен лъв, окачен на доста дебело сребърно синджирче.
Биргита отвори отново албума и го заразгръща до средата.
— Виждате ли? — попита тя и посочи една снимка.
Полицаят видя. Същото колие. Присъствието му на снимката го беше убедило. Беше тя.
— Беше напълно обсебена от зодии — продължи Биргита. — Затова й го подарихме. Отначало изобщо не искаше да взема първо причастие, но я съблазнихме с лагер в архипелага, казахме й, че ще получи и хубав подарък. Помислихме си, че подобна почивка ще й се отрази добре. Но и на лагера се сбила. Крадяла от другите, както се изясни след известно време.
Биргита беше готова да отсервира кафето.
— Всъщност точно тогава чашата преля — каза тя. — Ако крадеш на лагер след първото причастие, значи нямаш капка чест в душата си. Разрешихме й обаче да запази колието, което толкова много харесваше.
Педер преписа данните на Моника от доклада на социалните служби. Моника Сандер. Но после му хрумна нещо друго.
— Мога ли да го взема и да си направя копие? — попита той и леко размаха документа.
— Естествено — каза Биргита. — Може да го върнете по пощата. Важно ми е да знам кои приемни деца са живели тук.
Педер кимна, в знак, че разбира. Взе листовете и бавно се надигна от стола.
— Ако се сетите още нещо, можете да ми се обадите — добави любезно той и остави визитката си на масата.
— Обещавам — отвърна Биргита. После рече: — Като се замисля, никога не сме вярвали, че ще чуем за нея по толкова отвратителен повод.
Педер се спря.
— Как би могла да бъде въвлечена в подобна поредица от неприятности?
— Това се чудим и ние — каза Рюд. — Това се чудим и ние.
Фредрика Бергман пристигна в Умео късно следобед. Чувстваше се изморена, когато самолетът кацна. Включи си мобилния телефон и видя две нови съобщения. За съжаление едва на следващия ден щеше да се срещне с бабата на Нора и с учителя по писане на Сара Себастиансон. Часът наближаваше пет и половина. Полетът закъсня. Фредрика вдигна рамене. Всъщност за никъде не бързаше. Ако утре успееше с всички срещи, щеше да е доволна.
Тя не успя да се обади на Педер, за да разкаже за бившето гадже на Сара Себастиансон, както беше обещала на Алекс. Надяваше се, че колегата й все пак е получил нужната му информация, за да проведе разпита.
Макар и изморена, Фредрика се чувстваше странно въодушевена. Разследването най-сетне се бе разгърнало и по някакъв странен начин на нея й се струваше, че се движеше в правилната посока. Съвсем за кратко полицайката се замисли къде ли можеше да се намира в момента Габриел Себастиансон, първият главен заподозрян. Вероятно майка му му беше помогнала да напусне страната. Фредрика потръпна леко, щом се сети за дома на Теодора Себастиансон. Целият имот беше направо отблъскващ.
Вечерното слънце галеше асфалта, когато Фредрика напусна терминала на летището. Докато чакаше Алекс да й отговори, си позволи да затвори очи и да се стопли на лъчите. Лек полъх я погали.
Пролетно време, помисли си тя. Не лято, а пролет витае във въздуха.
Нито Алекс, нито Педер вдигнаха телефоните си, така че Фредрика грабна решително куфара и се запъти към най-близкото такси. Беше си запазила стая в „Градския хотел“. Навярно можеше да се поглези с чаша вино на верандата, докато си направи план за утре? А защо не и да помисли за съобщението от Центъра за осиновяване, оставено на телефонния секретар?
Почти я обзе паника, щом си спомни разговора. Нима в крайна сметка трябваше да вземе някакво отношение? Наистина ли щеше да започне да планира живота си на самотна майка? Идеше й да заплаче неутешимо.
Вместо това тя се насили да си поеме дълбоко дъх. Така и не разбра защо обаждането я ядоса толкова. Реакцията й беше напълно необоснована. Беше нелепо да поставя на нож ситуацията точно там и точно тогава: на тротоара след терминала в Умео. Фредрика се огледа объркано наоколо. Беше ли идвала тук някога? Не мислеше. Поне не можеше да си спомни.