Никакво друго име не било окачено на вратата на апартамента. Пребитата жена отговорила несвързано, когато някой от линейката я плеснал по бузата и я попитал как се казва. Придружаващата медицинска сестра все пак твърдяла, че доловила нещо. Сякаш била отвърнала „Хелена“.
После почти веднага изпаднала в безсъзнание.
В Спешното отделение раните й били преценени като много сериозни. Изследванията показали четири пукнати ребра, натъртени скули, премазани челюсти и счупени пръсти. Цялото й тяло било в синини, направили й рентгенови снимки на черепа и констатирали, че има оток на мозъка от ударите, които изтърпяла, и решили първо да я оставят в Интензивното отделение.
Най-възмутителни обаче били не многобройните синини, рани и счупвания; това, което накарало персонала да се почувства истински зле, били изгарянията. Тялото й сякаш било обгорено на двадесетина места с горяща клечка кибрит. Болката сигурно била толкова непоносима, че тръпки побивали медицинските сестри, които се редували да наглеждат пациентката.
Към десет часа жената, приета под името Хелена, започнала да идва в съзнание, но била унесена от морфина, който й дали заради болките. Главният лекар в Интензивното отделение преценил, че състоянието на пациентката вече позволявало тя да бъде преместена в обикновено отделение, затова я закарали в номер 4.
Сестра Моа Нилсон трябваше да я наблюдава. Задачата й не беше кой знае колко трудна. Тя гледаше с голямо състрадание крехката женица, чието лице бе превърнато в мозайка от синини. Невъзможно беше да се каже как е изглеждала в действителност. Нямаше и лична карта. И все пак на Моа й се струваше, че разбира донякъде как е живяла жертвата. Ноктите й бяха изгризани до дъно, малки аматьорски татуировки красяха ръцете й. Косата й беше червена, но си личеше, че е боядисана. И то май за последно съвсем наскоро. Сухи, оклюмали кичури се стелеха на възглавницата около главата й. Червеното беше толкова ярко, че сякаш лицето й почиваше в локва кръв.
Колегите на Моа непрекъснато наминаваха, за да видят как се справя жертвата, но положението остана непроменено, докато количката с вечерята не обиколи отделението. Тогава изведнъж пациентката отвори много бавно окото, което не беше подуто.
Моа остави списанието, което разглеждаше.
— Хелена, намираш се в Каролинската университетска болница — каза тихо тя и седна на ръба на леглото на младата жена.
Тя мълчеше. Изглеждаше много, много уплашена.
Моа погали внимателно ръката й.
Жената прошепна нещо.
Сестрата се наведе по-близо със сбърчено чело.
— Помогнете ми — шепнеше жената. — Помогнете ми.
Събота
Спенсър Лагергрен имаше много добри страни, но на Фредрика Бергман винаги й беше липсвал елементът на спонтанност и изненада във връзката им. До известна степен това можеше естествено да се обясни с факта, че той беше женен; следователно, пространството за спонтанност бе ограничено. Но почти изцяло се дължеше на доста скованата му фантазия, точно що се отнасяше до изненади. Спенсър винаги се осланяше на случайността, ако трябваше да разчупи рутината.
Всяко правило обаче си имаше изключения.
Фредрика леко се подсмихна, когато набързо се опита да вдигне тъмната си коса в някаква прическа. Представяше си, че ще прекара нощта в Умео самотно, с чаша вино и бележник. Вечерта не беше обещала нищо друго. Но изведнъж Фредрика долови глас зад себе си, както си седеше спокойно на хотелската веранда и пиеше чаша прекалено скъпо вино.
— Извинете, свободно ли е тук?
Толкова се учуди, когато чу Спенсър, че брадичката й буквално увисна и току-що отпитата глътка протече от устата й.
Спенсър сбърчи чело.
— Всичко наред ли е? — смути се той, дръпна една салфетка от масата и започна да я бърше.
Фредрика се изчерви и се засмя на случилото се едновременно с наместването на косата.
Изненадата на Спенсър беше направо възхитителна. Имаха ясно споразумение, което по принцип гласеше, че връзката им по никакъв начин няма да включва някакви особени задължения или обещания за взаимна подкрепа. Така ролята му в живота й беше недвусмислена. И все пак беше дошъл. Вероятно не само заради нея, но и заради себе си.
— Не трябва да се изпуска шансът — каза Спенсър, когато вдигнаха наздравица миг след пристигането му. — Не всеки ден човек има повод да посети Умео и да отседне в луксозен хотел като този.