Смаяната Фредрика се беше опитала едновременно да благодари и да обясни. Чудесно бе да го види отново толкова скоро, но дали той съзнаваше, че утре я очаква работа през целия ден, а после щеше да лети обратно? Да, съзнаваше. Желанието му да я види обаче беше надделяло. А и бе чул по телефона колко тъжно и разстроено звучи тя.
Фредрика предполагаше, че съпругата на Спенсър, Ева, знае за връзката им. Това поне би обяснило как той с такава лекота можеше да отсъства от вкъщи за нощ или две всяка седмица. А и Ева не бе останала по-назад в любовните си афери през годините.
Понякога Спенсър засягаше темата защо не се развежда. Бракът му се влияеше от редица чувствителни взаимоотношения — като тези с тъста му, например, — което правеше развода немислим. А и не забравяше да добави, че фактически, по някакъв странен начин, въпреки всичко, той и съпругата му бяха донякъде силно свързани помежду си. Връзка, която, разбира се, колкото и да се подлагаше на изпитания, навярно никога нямаше да се скъса.
А това, мислеше си Фредрика, не представляваше никакъв проблем, защото тя изобщо не бе сигурна дали щеше да й хареса да споделя непрекъснато всекидневието си с него.
Беше приятна и запомняща се вечер. Вино на верандата, посещение на близкия ресторант, където млад пианист увенча безгрижието с музика на живо. В момента, в който Фредрика, опиянена от виното, изпаднала в транс, седеше и не сваляше очи от пианиста, Спенсър беше протегнал ръка през масата и внимателно погали белега върху нейната. Учуден и питащ. Фредрика беше продължила да гледа мъжа на пианото, избягвайки да срещне погледа му. Без обаче да се отдръпва.
Стана сериозна, когато пусна четката за коса в чантата и си оправи сакото. Единственото притеснение, свързано с изненадата на Спенсър, беше, че все още не набираше кураж да му разкаже за разговора с Центъра по осиновявания.
Трябва да знае, мислеше си Фредрика. Няма значение каква е връзката ни, трябва да му кажа. Скоро.
Беше девет часът, когато Фредрика излезе от хотела и пое към адреса, на който живееше ръководителят на писателския курс, посетен от Сара Себастиансон преди много години. Раздялата със Спенсър бе сравнително прост ритуал. Никога не знаеха със сигурност кога ще се видят отново, но това нямаше значение; важното беше, че със сигурност знаеха, че го искат. А когато стане, тогава.
Фредрика проведе кратък разговор с Алекс по телефона, преди да излезе от колата и да звънне на учителя по писане. Медиите са полудели, докладва шефът й; а и тя не беше пропуснала да го забележи по заглавните страници на вестниците. Труп на бебе обаче нямаше, което радваше всички засегнати, макар и да знаеха, че вероятно разполагаха с прекалено малко време.
— Докладвай веднага щом научиш нещо ново — каза Алекс точно преди да затвори. — Снощи и тази сутрин проверихме някои следи, но честно казано…
Фредрика си го представяше как поклаща глава.
— Честно казано, ударихме на камък — въздъхна той.
Тя излезе от колата и почти се затича към входната врата на малката къщичка, която й заприлича на къщата на вещицата от приказката „Хензел и Гретел“. Сладка и привлекателна, с очарователни орнаменти, които изглеждаха почти като нарисувани на фасадата. Наоколо царяха спокойствие и тишина. Удивителни овошки, китни градинки. Никакви деца, никакви тийнейджъри. Пенсионерска работа, мина й през ума, преди вратата пред нея да се отвори и да се озове очи в очи с висок мъж с гъста рижа коса.
Фредрика примигна учудено.
— Магнус Сьодер?
— Същият — отвърна мъжът и подаде ръка.
Фредрика си отдъхна, щом позна гласа от телефона, и пое ръката му. Усмихна се сковано и погледна в строгите му очи. Нима изглеждаше агресивен?
Магнус Сьодер, пенсионер отскоро, с петна от кафе по плетената на ръка жилетка, беше толкова различен от образа в представите на Фредрика, че тя почти се изчерви. Незнайно защо, си беше въобразила, че ще е малко по-млад, малко по-мургав и малко по-привлекателен. И по-дребен. Винаги се изнервяше, щом се почувстваше като мравка пред някого, когото не познаваше.
Магнус я поведе през цялата къща към задния двор, където имаше фантастична веранда. Не й предложи нито нещо за пиене, нито за ядене, а само седна срещу нея и я загледа.
— Както ви казах по телефона, спомням си съвсем малко от онези години — каза кратко той. И преди Фредрика да му отвърне, Магнус продължи: — Бивш алкохолик съм и периодът, за който питате, не беше най-добрият в живота ми.