Нозете на Деница сами я отведоха до колибата, докато съзнанието й бе премаляло от мъка, а вътре тя падна възнак дървения нар, ни будна, ни спяща и остана да лежи на него. През туй време Радомир намери приятелите си седнали в кръчмата на сладка приказка и тежко вино, заобиколени от селските люде, които намираха за трижди по-странно от преди туй, че тез знатни момци отново се бяха върнали по техните земи. Но истинска глъч, се надигна, тогава кога Радомир, героят сразил чудовището пристъпи прага на портата, държейки в ръка устремите на своя кон. Очите му гледаха празно и неразбиращо, сякаш не человешко създание те гледа, а жив призрак в мъжка кожа, и макар Радомир да гаврътна набързо една бъклица с кърваво вино и заръча още за всички, то очите му продължиха да са все тъй оцъклени, като да са от елмаз. Дали, защото наистина не забелязаха, или защото видяха вино пред себе си, селяните не обърнаха внимание на странния вид на Радомир, но неговата дружина, която и до сега не знаеше крайната цел на посещението веднага зърна разликата и се досети. Боляринът още дълго продължи да мълчи вторачен, но накрая нуждата да сподели и лозата на бай Стоян развързаха езика му, та той разказа всичко, дори и с подробности на дружината си, а те по-пияни и от него решиха, че не бива то тъй тая работа и като знаеха вече къде да дирят колибата, се приготвиха да тръгват, та да убедят момата, че момъкът е харен. Селяните, къде подочули за какво става въпрос, къде изобщо не разбрали, къде и те подпийнали, викаха какви ли не неща, та накрая цяла група се надигна да ходи наедно с младите боляри. Макар и да го увещаваха, Радомир не поиска да тръгне с тях и не помръдна от мястото си, де остана заедно с по-мъдрите и стари люде от селото, които не виждаха смисъл да се лутат в гората по тъмно и по незнайни причини. А другите предвождани от Борислав, заедно с няколко кучета помъкнаха факли, за да осветяват пътя си и тръгнаха към гората.
Младата знахарка все тъй лежеше в несвяст, но някаква останала сила я върна обратно, когато невъобразима глъч заобиколи колибата й. Вече бяха стигнали отвън, но Деница така и не излизаше, та селяните се надпреварваха да разказват за живота й.
— Прокълната е още кога се роди, помните ли бурята! — извисяваше се оживен глас, и всички започваха да дърдорят за оназ чудовищна стихия и за смъртта на родителите й.
— Или кога била обладана в гората, като дете — казваше друг и в тоз час заприказваха за зли горски духове и нощни твари.
Борислав и Тидеон пристъпиха до сами вратата и извикаха с ясен глас:
— Дошли сме, жена на Радомир да те вземем.
Селяните наобиколиха колибата в очакване и тихомълком заговориха, за това, че заповядвала на животните, но в миг замлъкнаха, кога Деница отвори вратата с немощен и болен вид, но все пак им рече властно:
— Вървете си в мир! Трябва да бъда сама.
Тидеон се присегна да я сграбчи, но тя затръшна навреме вратата, навярно скрепена с магия, защото колкото и силно да натискаха, не можаха да я помръднат. Тогаз вече във въздуха се чуха викове на обвинение.
— Магесницата ни изостави преди години!
— Сигур тя е повикала онзи глиган!
— Не жена, а гявол!
— И нашите души ще вземе вещицата!
И тъй нейде от тълпата полетя факла, макар никой да не разбра кой я метна пръв, втора влетя през прозореца, та цял рояк ги последваха. Деница сбра цялата й останала сила и може би щеше да успее да отблъсне всинца, но усети, че не може да причини подобно злияние, та тялото и се разтресе в тежки гърчове, но тя не нарани онез, що освирепели и оглупели не знаеха що вършат. А Деница в предсмъртна несвяст шепнеше, че им прощава.
Пламъците се протегнаха, изправиха се и затанцуваха водени къде от волята на вятъра, къде от собственото си желание да унищожават и отнемат. Сухата трева покрай колибата потъмня, нагъна се, започна да дими и се запали, тръгвайки към близките дървета. Огънят припука и се разгоря, обгърна близките буки, обсебваше храстите и поглъщаше тревата по пътя си, като че ли всичко бе жертвоприношение в негова чест. Ефирът се опи от миризмата на тежък дим. Изпод булото на пламъците една пеперуда разтвори криле, припърха и полетя, мигар бе недосегаема за тях, се понесе и избяга извън досега им. И някои ще ви кажат, че така се родило името на танца пеперуда по българските земи, с който и до ден днешен викат дъжд, а други ще отрекат, че не било точно тъй и по техните земи го знаят по друг начин, но всички се съгласят за това, което се случило подир туй. Невидимото виолетово сияние затрептя, издигна се над селото, гората и нивите, докато вихрушки от теменужен прах полепнаха по сгъстилите се темни облаци. Пламъците изгаснаха в мига, в който небето разтвори бездънна паст, от която изригнаха вятър и дъжд със сила невиждана от библейски времена. Въздухът се опи от дъха на гневна буря. Водата потече, бягаше, шуртеше и после заливаше всичко. Вятърът я следваше по петите, удушаваше, блъскаше и събаряше. Казват, че от тогава, поточето, в което се удави бащата на Деница се наляло с толкова вода, че и до ден днешен е пълноводна река. Стихията помиташе със себе си храсти, дървета, покриви, домашни животни, хора и къщи. Дядо Йовчо оцеля по чудо, като се беше хванал за своята изсъхнала кайсия, която се оказа небивало здрава. И макар и този път гръм да навести отново дървото, старческото му тяло, може би прежде калено от неговата чудата ракия, оцеля без особени травми. Дядо Дончо и баба Мара отплаваха качени на портата на своя обор, заедно с две свои кокошки. Горан се удави и не оцеля заедно още с мнозина люде, които намериха смъртта си този и идните дни. Лиляна и двете деца оцеляха сякаш по чудо. Тъй валя един полумесец време, като само тридесет човека се спасиха от природната стихия. Сред тях бе и Радомир. Макар да преживя всичко и по-късно се ожени за болярка, настинката, която смрази тялото му през тези двадесет дни, а може би и мъката по Деница го остави бездетен и той намери смъртта си стар, останал сам на смъртно легло. Тъй бе турен край на един от малкото останали знатни болярски родове.