Погребението бе кратко, а люде почти нямаше. Макар Деница да им бе по-позната от преди, хората все още се бояха от нея, а страхът им се оказа по-голям от уважението, което имаха към старицата. Немалко значение за това имаха и приказките, които се изприказваха в кръчмата:
„чувал съм, че кога почине вещица, който й отиде на гроба й става слуга в пъклото“,
„не е така, тя на вампир ще се обърне и ще се връща да ни тормози“
или
„добра жена беше, ама знам ли, може пък наистина да си е продала душата на дявола и сега той да дойде да си я вземе“
Тези клюки достигнаха и до Деница, но тя не им обърна особено внимание. Беше привикнала хората да ги говорят, а съвсем скоро след смъртта на баба си напусна селото за постоянно.
III.
Беше неизбежно: за пореден път слънцето потегли към неизменния запад. Ден след ден. Месец след месец. Година след година. Живот и смърт. Малкото момиче вече беше млада жена. Тялото и бе наедряло в ханша готово да дари нов живот на света, а пазвата и криеше женска гръд готова вече да кърми. Животът продължаваше тъй, както е текъл от край време, а вещата жена зае напълно мястото оставено от покойната й баба. И преди, кога знахарката беше още жива тя й помагаше, а през последните й дни на тоя свят я заместваше почти изцяло, но все пак бе друго. Сега, кога баба и не беше сред живите, силите на Деница нараснаха и се уголемиха. Тя все по-рядко намираше време да остане насаме със себе си сред природата, далеч от ежедневни грижи. Мълвата за нея се носеше през поля, гори и снежни върхове, та селяни от близо и далеч търсеха помощта й. Къде на родилка билка да даде, къде тежка болест да изцери, та човек от смъртно ложе да вдигне, или пък черно проклятие над род и имот да премахне. За всичко нея търсеха и на нея се надяваха и облягаха в нужда.
Тъй минуваха дните. Къде с радост, къде с мъка, къде с покой. Не след дълго една празнина се настани в сърцето на Деница; тя усети, че животът й такъв, какъвто го живее е празен. Липсваха й слънчевите лъчи процеждащи се през гъсти клони; шумът на боричкащите се врабчета и пеенето на славея; внезапното изпукване на счупен клон и растежа на тревата. Освен това една необичайна тъга я завладя; като да бе болна, но духом, нежели телом. Връзката с баба й не бе прекъсната, а тук, в тази до болка позната колиба Деница живееше друг живот. В привичната обстановка на дъхави билки и окадено огнище духът на баба й живееше, а мислите на младата жена не намираха покой. Кога излезеше из селото пък все се намираше някои да поиска помощ, та Деница нямаше ни миг за себе си. Тогава тя попита сърцето си и разбра какво му трябва, та няколко месеца събира сили, чакайки подходящото време.
Деница избра един тих и спокоен ден, като се боеше да не би вятърът да размъти магията или да отнесе части от нея далеч от селото, към други хора и места. Още при изгрев слънце тръгна нагоре по стръмнините пометнала през рамо една торба, която съдържаше всичко що й бе необходимо през този ден. Макар че още по обед щеше да стигне мястото, което бе избрала, за да извърши ритуал, неизвършван от векове, Деница знаеше, че няма да има сили да се помръдне от там чак до утрото на идния ден независимо дали опитът й бе успешен или не. Затова редом с нея вървеше Лиляна, та да бди над безжизненото й тяло през остатъка от деня и цялата предстояща нощ. За Деница изкачването не бе толкова трудно, но за нейната приятелка катеренето по стръмния връх, хвърлил сянка над селото, бе тежко изпитание, та чародейката многократно се връщаше да й помага. Докато безоблачното небе тихо отразяваше всичко, Лиляна за първи път научи за незавършената преди време черна магия, от устата на своята приятелка, която я помоли за прошка. Разплакана, тя веднага я даде и на свой ред поиска прошка, затуй че е била толкоз сляпа, та да не види, че й Деница също има чувства и да бъде по-внимателна. Така двете девойки пренамерили себе си една за друга в този ден, стигнаха върха на каменното жило по пладне и приготовленията, които бяха необходими започнаха веднага. Лиляна трябваше да застане доста встрани, та да не смущава по никакъв начин ритуала, който скоро, достигнал своя връх, оцвети въздуха с теменужена светлина и се посипа към селото. Невидим виолетов прах поръси хора и животни, дарявайки ги със здраве, укрепи сградите, оплоди почвата и прогони зли духове и същества далеч от селото. И макар всичко да бе успешно, това коства на Деница цялата стаена мощ и тя остана неспособна да се пребори с нещо, което не я бе побеждавало от времето на детството й. Страшни гърчове разтресоха тялото й върху каменните скали, сякаш искаха да го разкъсат и захвърлят на орлите. И въпреки, че Лиляна знаеше за това странно състояние отпреди, остана свита с тежка болка в себе си чак докато слънцето не се надигна отново, а с него и Деница отвори очи. С благословията над селото, най-после тя бе свободна да го напусне и да заживее там, където винаги бе искала — сред гората.