— Нямам представа за какво говориш.
Устните му се извиват в усмивка.
— Сега кой е лъжецът?
— Само не се надявай много, Фрост. Реших, че съм достатъчно щастлива сама.
Усмивката му се разширява.
— Добре. Но все пак може да ме поканиш да вляза.
— Разбира се, че бих могла. Но вече имам гост.
— Аз и без това трябва да бягам — изстрелва Рокси. Вече е станала и се приближава към нас. Застава до мен, преди да съм успяла да й кажа нещо. — Имам да изпълнявам една поръчка за подложки и трябва да се захващам с работата.
Но очаквам с нетърпение вечерята довечера, Гарет.
— Аз също — отговаря той, като й се усмихва така, че пулсът ми скача. Прекалено е красив и това не е в мой плюс. Той ме поглежда. — Да се надяваме, че ще успея да я убедя да се присъедини към нас.
— Късмет — потупва го Рокси по рамото, докато минава покрай него. — Тя е инат.
— Благодаря за подкрепата — казвам аз и поклащам глава укорително, а тя ми намига и изчезва.
Гарет поглежда над главата ми към хола.
— Искам да разгледам къщата ти.
Въздъхвам. Да показвам къщата си е нещо, което правя с удоволствие. Когато я купих, беше като машина на времето — късче от миналото чак до електрическата инсталация от петдесетте години, а основите бавно се плъзгаха към отвесния бряг. Да запазя къщата, като същевременно я докарам до съвременните строителни стандарти, беше предизвикателно — и доста скъпо, — но крайният резултат ми дава повод да се гордея. Взех нещо счупено и му вдъхнах нов живот.
И все пак Гарет Фрост е нещо повече от любопитен съсед, налетял на мен на кварталното събрание. Да го поканя в дома си означава да се справя с всички подводни течения, които той носи със себе си.
Погледът му се насочва надолу към мен и ме фиксира.
— Покани ме вътре, Тийгън. Моля те.
Няма човек, който би могъл да му откаже, когато гледа така. Поне това е оправданието ми, когато отстъпвам крачка назад и му махвам да влезе с театрален жест на гостоприемство.
5
Гарет влиза уверено и цялото открито пространство се свива около него. Изведнъж домът ми изглежда по-малък и по-интимен. Той незабавно се насочва към панорамната гледка, която превръща къщата ми от средновековно бижу в нещо наистина специално.
Все още стоя до отворената врата и вдъхвам аромата, останал след него. Наслаждавам се на силуета му на фона на огромното водно пространство. На начина, по който широките му рамене се спускат към тесния ханш и дългите силни крака. Виждам мощната форма на гърба дори през тениската му.
— Гледката ти е по-добра от моята — казва той.
Така, както съм го зяпнала, съм склонна да кажа, че и двете са великолепни. Но той говори за залива, затова… — Гледката ни е една и съща.
Той ми хвърля поглед през рамо.
— Ти имаш по-големи прозорци.
Не мога да оспоря това. Архитектурата от средата на миналия век се е стремила да вкара пейзажа вътре в къщата и моите сякаш безкрайни прозорци доказват колко резултатна е била.
— Лес и Мардж обожаваха къщата си.
Той повдига небрежно рамене, все едно не е стигнал до крайности, за да ги накара да му я продадат.
— Хубава е.
Стисвам зъби.
— Вероятно би могъл да купиш къща, която собствениците наистина са искали да продадат.
— Защо да се примирявам с това, което е налично, вместо с това, което искам?
Разглеждам изявлението му по много и най-различни начини и всички до един ме дразнят.
— Да не би да се опитваш да си противен?
— Да се опитвам? Не.
Обръща се бавно, с лекота. Погледът му обхожда всичко, спира се на картината на стената над дивана.
— От местна художничка е — казвам му.
— Хъм — обръща глава. — Не съм изхвърлил съседите ти. Те казаха цена, аз я платих.
— Не знаеш колко обичаха това място.
— Обичали са спомените, които са създали на това място — поправя ме той. — Спомените, създадени с хората, които обичат. Докато имат хората, мястото ще си е само място. — Изчезва в трапезарията.
Аз оставам още секунда, ще ми се пулсът ми да се успокои. Защо му позволявам всичко това? Сигурно е заради гласа му. Тази опияняваща дрезгавост.
Заобикалям камината от другата страна и го намирам загледан в красивите шишенца с козметика за лице върху масата. Вдига една от кутийките, чете текста, после отново ме поглежда смръщено.
— Нямаш нужда от тези неща — казва с нотка на отвращение. — Ти си най-сексапилната жена, която съм срещал.
Умът ми замръзва, въпреки че сърцето ми блъска лудо.
Оставам без думи при комплимента, който той подхвърля небрежно, все едно изтръсква пепел от цигара. Вземам се в ръце и се фокусирам върху другата част от коментара му.