Тялото ми се притиска към неговото, безмълвно моли за още. Винаги ме е изненадвало колко бързо и лесно успява да разбуди похотта ми. Палците ми се пъхват в колана му, пулсът ми скача, когато той се втвърдява и простенва в устата ми. Пръстите му обхващат китките ми и отстраняват ръцете ми, което ме кара да издам лек звук на протест.
Той се отдръпва, поглежда ме с полузатворени очи, златото в тях е толкова ярко, сякаш светят отвътре.
— Внимавай — предупреждава ме с дрезгав глас. — Следващия път, когато ме накараш да свърша, ще е вътре в теб. И по-важното е, че ще трае дяволски дълго. Може би няколко дни.
— Дни? — При мисълта за това по гърба ми минава тръпка.
Погледът му потъмнява.
— Предизвикай ме да го докажа.
— Аз… аз само… — не мога да намеря думите и просто повдигам безпомощно рамене.
Той хваща ръката ми и нежно я стиска.
— Да ти донеса ли нещо за пийване?
— Не, и така съм си добре. О, донесох ти нещо. За теб и за партито.
— Така ли? — Усмивката му кара сърцето ми да трепне.
Отварям чантата и вадя кутията. Той я взема от мен и се вглежда в йероглифите върху хартиената опаковка.
Когато я отваря, усмивката му се разширява.
— Благодаря ти.
— Няма защо.
Комплектът за саке представлява съд за сервиране и четири малки чашки от черен порцелан със златна вътрешност. Модерната им линия излъчва едновременно мъжественост и елегантност. Посягам отново към чантата.
— Донесох и бутилка саке, в случай че нямаш. А за теб взех крем с арника. Хомеопатично лекарство срещу синини и болки в мускулите — за дните, в които прекаляваш.
Гарет пъха бутилката саке под мишница и приема тубичката. Поглежда я с нахакана усмивка, а после среща погледа ми. Начинът, по който ме гледа, ме кара да пристъпя неловко от крак на крак.
— Тревожиш се за мен. Приемам го за добър знак.
— Не прекалявай, Фрост. — Обръщам се, за да огледам какво е направил с къщата.
— Не прекалявам. Просто се надявам.
Отивам към хола, който разкрива зашеметяващата гледка към Пюджит, на която се радват повечето къщи в квартала… и сапфиреносиния кадифен диван от моите мечти.
— О!
Гласът на Гарет долита от кухнята.
— Какво?
— Това е диванът, който исках!
— Така ли? Е, сега знаеш къде да го намериш. Може да правим и други неща, освен да седим на него.
Поглеждам го през портала.
— Мислиш ли за друго освен за секс?
— Ще трябва да ми простиш. — Очите му са съсредоточени върху нещото, което кълца, а тонът му е всичко друго, но не и извинителен. — Мина доста време, а ти си адски секси.
Едва не го питам колко точно време, но успявам да се спра. В края на краищата не е моя работа и няма никакво значение в случая.
Вместо това оглеждам останалата част от хола. Мардж и Лес го бяха напълнили с пъстър набор от мебели в бяло и златисто, които не пасваха особено добре на любимото им бежово двойно кресло. Гарет е сложил този зашеметяващ диван и почти нищо друго. Масичката за кафе е стар дървен пътнически сандък. Няма странични маси и лампиони, нито килим. Върху зелено-сивкава конзола в ъгъла е разположен голям телевизор.
Но това, което наистина доминира в стаята — и засенчва дори дивана, — е картината на стената. Стоя пред нея, толкова развълнувана от това, което виждам, че гърлото ми се свива и очите ми започват да парят. Внезапно осъзнавам какво означава коментарът му за картините, с които украсих своя дом. Дизайнерът ми беше предложил главно бели абстрактни творби с цветни петна, които са естетически приятни и обогатяват цялостния колорит на къщата. Но когато погледна някоя от тях, не чувствам нищо. Те просто завършват общата атмосфера на пространството.
Звънецът на входната врата звънва. Откъсвам поглед от картината, чувствам се емоционално разтърсена и имам нужда от няколко секунди, за да се взема в ръце, преди Рокси и Майк да се присъединят към нас. Обръщам лице към гледката на залива.
Регистрирам удоволствието и в трите гласа, докато се поздравяват. Колко странно е да се настроиш към това смесване на старото с новото. Колко бързо Гарет намира мястото си тук, колко неочаквано.
— А ето я и красавицата — казва Майк, силата на гласа му ми подсказва, че вече е влязъл в стаята.
— А ето и един невероятен диван! — възкликва Рокси.
Обръщам се навреме, за да видя, че вече се е разположила изящно върху него. Преоблякла се е в дълъг до земята кафтан в цветовете на залеза и изглежда като кралица в украсен със скъпоценни камъни трон. — И е много удобен.