— Имаш син! — лицето на Рокси светва. — Колко е голям?
Гарет поема дълбоко дъх, преди да отговори:
— Дейвид щеше да стане на седем тази година.
Обръщам глава, поглеждам го и познатият студен здрав възел се стяга в стомаха ми. Ръцете му галят гърба ми, сякаш ме утешава, но всъщност неговото лице е изпито и бледо.
Мигът замръзва около нас като смола в кехлибар. Майк и Рокси застиват на място. На лицата им са изписани шок и тъга.
Прегръщам Гарет през кръста в опит на свой ред да му предам някакво спокойствие. Отпускам глава на гърдите му, напълно безпомощна.
— О, Гарет! — проплаква Рокси. — Не знам какво да кажа… много съжалявам!
— Аз също — казва той и с дълбока въздишка освобождава тялото си от сковалото го преди миг напрежение. — Съжалявам всеки ден. Минаха четиринайсет месеца, три седмици и четири дни, а все още имам чувството, че сънувам кошмар, от който чакам да се събудя.
— Аз… — тя отчаяно поглежда към Майк.
— Няма нужда да казваш нищо, Роксан — казва внимателно Гарет. — Да загубиш дете е ужасно, тежко е.
— Съжалявам — казва пресипнало Майк. Погледът му шари навсякъде, но не спира на Гарет, докато си взема питие. — Дори не мога да си го представя.
— Не се опитвай. — Гарет докосва челото ми с устни. — Просто бъди до хората, които обичаш. Намери време за тях. Радвай им се.
Въздухът сякаш натежава, появява се някакъв хлад, въпреки че през прозорците влиза слънце. Гарет свежда поглед към мен. В очите му виждам дълбоката бездна на мъката му.
Той стои до мен — непоклатим, с изправени рамене и вдигната глава. Един изстрадал мъж, който с все сила се опитва да не рухне.
7
— Не хапна почти нищо — отбелязва Гарет, докато ме изпраща към къщи.
Хваща ме за ръка и пръстите ни се преплитат. По-късно е от вчера. Толкова късно, че навън наистина е тъмно. — Просто не съм гладна.
Не пита защо, докато изкачваме няколкото стъпала между неговия двор, който е разположен малко по-ниско, и моя. Заобикаляме подпорната стена, благодарение на която имам равна ливада, и излизаме на пътечката пред входната врата.
— Спря да говориш, когато споменах Дейвид — казва той.
Въздъхвам и стискам ръката му.
— Съжалявам, ако ти се е сторило така.
— Не ми се е сторило, така беше.
Почти ми се иска да ми е ядосан, за да почувствам нещо друго освен тъга, но не е ядосан. Тонът му е равен, държи ръката ми спокойно и леко.
— Извинявай, Гарет.
— Не се извинявай. Просто искам да се уверя, че си добре.
През по-голямата част от вечерта беше някъде другаде.
Където и да е това, искам да съм с теб.
— Сбъркана работа, нали? Би трябвало да е обратното. Би трябвало аз да се уверявам, че ти си добре — поклащам глава, ядосана на себе си, че съм толкова безполезна за него.
Спирам пред вратата. Вдигам ръка и го галя по бузата.
След година лутане в мрака, осъзнавам, че Гарет внася светлина в живота ми. Чувствам към него нещо, което мислех, че никога повече няма да изпитам. Затова не искам да съм бремето, което го дърпа назад.
— Заслужаваш жена, която може да ти бъде опора.
— Като теб. — Той леко ме придърпва към себе си. — Стига ми, че беше до мен тази вечер.
— Не мисля така.
— Знам по-добре от теб от какво имам нужда, Тийгън — тонът му е нежен, но твърд. — Просто се натъжи, когато повдигнах темата. Нормално е.
Нормално. Едно време имах нормален живот. Едно време бях нормална, но вече не е така. Тъгата е нещо, което нормалните хора изпитват като част от спектъра на емоциите. Но за мен тъгата е пукнатина, която бързо прераства в бездна, и ме поглъща цялата. Минават дни, докато успея да издрапам навън.
— Много съм уморена, Гарет — казвам искрено. Усещам крайниците си като олово. Дори дишането ми коства усилие. — Още не съм преодоляла часовата разлика, а и беше дълъг ден.
— Не ми харесва идеята да те оставя сама точно сега — мръщи се той.
— Не се притеснявай за мен. Освен това Рокси и Майк те чакат.
Той опира челото си до моето и въздиша.
— Ако не се върна, те ще разберат и ще си тръгнат. Усещам как се отпускам в ръцете му като полюшваща се във вода тръстика. Потъвам все по-надълбоко и повърхността се отдалечава.
— Само да подуша възглавницата и ще припадна — собственият ми глас ми звучи някак далечно.