Той с неохота ме пуска. Следи ме с поглед, докато отключвам и затварям вратата под носа му. Ключовете ми падат на земята. Пускането на резето е достатъчно голямо усилие. Копнея да се отпусна на дивана, но се насилвам да се добера до спалнята.
От доста време не съм се чувствала така, но добре познавам пътеката. Знам къде ще ме отведе. Единственото, което може да ми помогне сега, е сън до безпаметност.
От устните ми се откъсва тих стон, когато осъзнавам, че някой чука на входната врата. Силно и нетърпеливо удряне, придружено от настоятелно натискане на звънеца.
Докато се откъсвам от съня, се чувствам така, сякаш ме издърпват рязко от дъното на езеро. Потънала съм в кал и пясък, но бавно започвам да се измъквам от тежестта им, нещо ме дърпа към повърхността. Боря се с тази теглеща сила, завъртам се настрани, отказвам да отворя очи. Още съм прекалено уморена.
Усещам лъчите на слънцето. Не съм спуснала щорите. Не мога да преценя колко е часът по светлината. През лятото слънцето изгрява рано. Придърпвам завивката и се завивам като пашкул. Шумът утихва и пак се унасям.
Дразнещ звук от почукване по стъкло ме изтръгва от съня. Свивам се на кълбо и го игнорирам. В този момент вратата се отваря. В стаята нахлува лек полъх, който носи песента на птиците и далечно бръмчене на самолети. Защо вратата е отворена? Опитвам се да си спомня.
— Тийгън.
Гласът на Гарет извиква сълзи в очите ми. Вратата се затваря. В стаята отново настава тишина. Той хваща завивката и нежно я издърпва изпод отчаяно вкопчените ми в нея пръсти. Накратко — вече няма какво да ме скрие.
— Ох, докторке — отронва тихо, гласът му пулсира от болка.
На пода пада обувка, после още една. Матракът се огъва под тежестта му и той ляга зад мен. Прегръща ме през кръста и ме притиска плътно към себе си, докато пасваме един към друг като лъжици. Топлината на устните му се разлива по врата ми. Отново потъвам в блаженството на съня.
Необходимостта да пишкам най-после ме кара да стана.
Разтърквам подпухналите си гуреливи очи, преди да ги отворя. На стената се оранжевее мека слънчева светлина, която ми подсказва, че слънцето вече е обходило небето. В корема ми топката лед тежи като камък, а студът й ме изгаря.
Как може нещо толкова твърдо да се усеща като зинала агонизираща празнота? Изпъвам крака и трепвам, мускулите ми са схванати от прекалено дългото стоене в една поза.
Ръката, обхванала кръста ми, отпуска хватката си и аз сядам на ръба на леглото. Не поглеждам към Гарет, когато се изправям, нито докато вървя към банята, просто затварям вратата зад себе си. Не поглеждам в огледалото, след като ползвам тоалетната и измивам ръцете си. Но когато на връщане отварям вратата на спалнята, Гарет е там. Стои до леглото, по черни шорти за бягане и по чорапи. Чака ме.
Поглеждам плъзгащата се стъклена врата зад него и осъзнавам, че явно съм забравила да я заключа, когато се прибрахме от терасата предния ден.
Всичко това като че ли се е случило много отдавна.
Погледът ми се връща на него. Сбърчил е вежди намръщено, а очите му са потъмнели до тъмнозелено. Изглежда блед и угрижен и притеснението за него внезапно пронизва обзелата ме безчувственост.
Поемам си дъх. Боли, но успявам.
— Съжалявам.
Той ме придърпва към себе си и ме прегръща силно.
— Единственото, за което трябва да ми се извиниш, е, че снощи не ми позволи да остана с теб. По дяволите, Тийгън! Знам какво е депресията, знам какво е усещането. Не е нужно да страдаш сама.
На замъгленото ми съзнание му отнема време да разбере какво всъщност означават думите му. Облизвам пресъхналите си устни.
— Не съм добре.
Целува ме по челото.
— Виждам.
— Ти си много по-силен от мен.
— Нима? Може и да съм. Но ти си доста по-умна от мен. И адски по-красива. На това му се казва баланс.
— Погледни се в огледалото, Фрост!
— Не страдам от излишна скромност. Знам, че съм симпатичен тип — цял живот се възползвам от този факт с готини мадами като теб.
Бих се озъбила на подобно изказване, ако имах достатъчно сили.
— Опитваш се да ме разсееш.
— Не е престъпление.
— Толкова съм уморена — казвам с прозявка, — нереално уморена.
— Поръчах храна, докато ти беше в банята. Ще хапнеш нещо и пак ще си легнеш.
Сгушвам се в него, противно на всяка трезва мисъл.
Гарет ме гледа намръщено и упорито поднася лъжицата към устата ми.
— Продължавай! Едва до половината си.
— Не мога повече.