— Можеш.
Отварям уста само защото не искам да ме полее със супа.
Не и след като по негово настояване вече съм се изкъпала.
Супата е поизстинала, но още топла. Нямам представа какво има в нея, освен някакъв бульон.
— Няма вкус на нищо — протестирам, след като преглъщам.
Седим в трапезарията и ядем храната, която е поръчал.
Аз съм начело на масата, с гръб към кухненския бокс. Той е до мен, с гръб към прозореца. От този момент нататък никога вече няма да мога да погледна към този прозорец, без да видя него — гол до кръста и осветен от лъчите на залязващото слънце.
— Всъщност това е адски добра пилешка супа — отвръща той. — Но ако искаш, ще ти дам от сандвича си.
— Не съм гладна — чувствам се като парцал и освен това виновна. Той вероятно умира от глад, след като не е ял цял ден, но настоява първо аз да се нахраня.
Отварям уста, за да обясня, че не съм малко дете, но той ми набутва лъжицата, преди да успея да обеля и дума.
Поглеждам го ядосано.
— Точно така — промърморва той и избърсва брадичката ми със салфетка. — Виждам някакъв пламък в тези хубави кафяви очи.
— Тази супа ще ти я излея във врата!
Дълбоката бръчка между веждите му се стопява.
— Така ли? Мислиш, че можеш да ме надвиеш?
Самата мисъл е абсурдна. Той е висок поне метър и деветдесет и вероятно тежи около сто килограма. Почти две глави по-висок и два пъти по-тежък е от мен. Имаше период от живота ми, когато се грижех за себе си, тренирах, хранех се пълноценно. Сега… ами сега съм препалено слаба, нямам никакъв мускулен тонус и вероятно не бих могла да надвия и боричкащо се коте.
И все пак…
— Ти размахваш четка, хубавецо. А аз скалпел.
— О, бойни слова. Харесват ми!
Той най-после оставя пластмасовата кутийка със супа настрани. Хваща стола ми за подлакътниците и го придърпва между краката си.
— Като стана дума за четки… Снощи те сънувах. Бях постлал пода със защитно покривало, ти се беше излегнала гола върху него, а аз те влудявах, като прокарвах четки по цялото ти тяло.
Не бях в състояние да оценя тази му сексуална фантазия.
— Нищо ли няма да кажеш? — учудва се той.
— Какво мога да кажа? Полагаш големи усилия да ми бръкнеш в бикините, но си прекалено красив, че да се стараеш толкова за единия секс с една депресарка.
— Еха! Това беше голямо прозрение — отбелязва той.
Въпреки шегите, сенките не изчезват от очите му. — Но за протокола — боря се за повече от едно отърколване в сламата.
— Какво стана с това да я караме стъпка по стъпка? С фокусирането върху тук и сега и така нататък?
— Мда, минахме тази фаза. — Гарет хваща ръцете ми. — Сега сме ние — ти и аз — и утре, и денят след утре, и денят след това.
Навеждам се към него, не откъсвам поглед от очите му.
— Заслужаваш да бъдеш по-щастлив. Не се наказвай с мен.
— Тийгън — въздъхва той, — не знам какво си мислиш, че трябва да ходя да търся, при положение че тук, пред мен, стоят всички загадки на най-дълбоките океани.
Думите му ме вцепеняват за миг.
— Аз не съм велика загадка, Фрост — възразявам после. — Не крия никакво съкровище. Аз съм само това, което виждаш.
— Аз съм човек, за когото пътешествието е по-ценно от съкровището. Първото може да продължи вечно, докато при второто пътят свършва.
Погледът му е искрен и директен. Свеждам глава. Взирам се в дланите си.
— Виж, аз също имам гадни дни — продължава той. — Уверявам те.
— Не ме вземаш насериозно.
— Гледната ти точка не е правилна. — Той стисва ръцете ми по-силно. — Ти си счупена. Аз съм счупен. Но не е нужно да изхвърляме парченцата. Може да ги съберем и да ги наместим така, че да се получи нещо ново.
От мъглата в съзнанието ми изплува картина.
— Като мозайките, които прави Роксан? — прошепвам.
— Точно така.
— Рокси носи ръкавици, за да не се пореже на острите ръбове.
— Ние не носим ръкавици. Копаем с голи ръце, а ако се порежем, е… ти си хирург. Ще оправим нещата.
— Смесваш метафора и реалност — отбелязвам равнодушно.
Гарет се усмихва искрено.
— Нее, смесвам теб и мен, малката.
Отказвам се от борбата. Аз съм прекалено изтощена, той е прекалено уверен… и прекалено изкусителен. Щом иска да се занимава с моите глупости, ще го оставя. Навремето, когато удрях дъното, ми трябваха дни, за да се свестя достатъчно, че да се изкъпя и да ям.
Той прави света ми по-добър.
Съмнявам се, че съм способна да направя същото за него, което ме кара да се чувствам егоистка. Но мога да опитам. Той го заслужава.
— Готова ли си да се върнеш в леглото?