Отивам в кухнята, за да не види напиращите в очите ми сълзи. Не трябва да плача. Знам, че колкото и силен да изглежда, той все пак може да се срине, макар да се държи така, сякаш уязвимата съм аз.
Заемам се да му направя кафе, което осигурява и на двама ни достатъчно време, за да се успокоим. Той го пие чисто, толкова лесно за правене, но аз все пак се старая и затоплям чашата с гореща вода от чешмата, преди да я напълня с кафе.
— Как върви рисуването? — питам. Знам, че изкуството му е жизненоважно за него и или ще се превърне в преграда помежду ни, или ще е нещо, което ни свързва.
— Почти приключих.
— О? Много бързо… — поклащам глава изненадана. — Какви ги говоря? Идея си нямам за колко време се завършва картина.
Приема чашата ароматно кафе с усмивка, застанал от другата страна на кухненския остров с мраморен плот.
Съжалявам, че между нас стои нещо. Съжалявам за толкова много неща, които не изричам.
— Получи се малко по-бързо от обикновено, особено като се има предвид размера, но имам вдъхновение. — Отпива от кафето, в очите му проблясва тихо задоволство. — Освен това разчитам на работата да държи ръцете ми заети и далеч от теб, а мен самия на разстояние от прага ти.
— О! — поемам си дълбоко въздух. Ясно ми е, че някъде тиктака часовник и отмерва времето, което ни остава, преди да достигнем повратната точка. Успокояващо е да знам, че линията до нея не е напълно своеволна, но се чувствам така, сякаш пилея времето, което ми е дал, като не правя нищо, за да продължим напред.
— Знаеш ли, Тийгън, винаги можеш да ми откажеш. Аз ще продължа да чакам. Струваш си чакането. — Поглежда ме нежно. — Но съм длъжен да те питам: мога ли да направя, или да кажа нещо, което да направи идеята да спиш с мен по-малко… плашеща?
Проницателността му ме удивява.
— Мисли ли четеш?
— Просто съм наблюдателен.
Отново отпива от кафето си.
Никога не се бях замисляла колко секси може да е наблюдателността. Гарет забелязва всичко и използва събраната информация в опитите си да построи мост помежду ни.
— Важното сме ти и аз — допълва. — Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквам да започнем като „ние“. Не е тайна колко искам да правя секс с теб. Но дори повече искам това, което ще се случи, след като правя секс с теб. Малки неща — като да пия кафе бос, защото току-що сме се изтъркаляли от леглото, и по-големи неща — като да махнем стената помежду ни, така че да не си наполовина възбудена и наполовина ужасена всеки път, когато те целуна.
Облягам се на мивката зад себе си с въздишка.
Гарет ме наблюдава втренчено със сериозно изражение.
— Няма да направя тази стъпка, ако по някакъв начин тя ще прецака нещата. Ти ми кажи какво те спира и аз ще видя какво мога да направя по въпроса.
Вкопчвам пръсти в плота зад себе си.
— Пътят невинаги е равен, Гарет. Страх ме е как бихме се справили с неравностите.
— Ако продължим да си говорим, всичко ще бъде наред.
— Но ние всъщност не си говорим наистина, нали? — отвръщам. — По-скоро стъпваме по яйчени черпуки.
— Аз съм готов да говоря. Ти готова ли си?
— Не.
Той се разсмива. Смехът му е богат опушен звук на удоволствие.
— Кажи ми какво да те правя?
— Нямам представа, но знам какво бих направила аз с теб. — Скръствам ръце пред гърдите си. — Мисля, че трябва да излезем от този малък балон, в който танцуваме. Малко на свеж въздух.
— Звучи добре. Какъв е планът?
— Ходил ли си вече в града? В частност до пазара „Пайк Плейс“?
— Не бих казал.
Повдига вежди с интерес.
— Може ли този следобед да те откъсна от работата ти и да те заведа там? Може да напазаруваме разни вкусни неща, с които да си спретнем едно плато с деликатеси, и да се приберем да гледаме филм.
Той оставя чашата, опира длани върху плота и се навежда към мен.
— Да. Абсолютно.
Ентусиазмът му ме кара да се усмихна.
— Добре.
— И само за да сме наясно — можеш да ме откъсваш от работа, когато си поискаш. Никога не си и помисляй, че не можеш. Вече съм правил грешката да поставя изкуството си преди всичко останало. Приоритетите ми бяха съвсем грешни. — Пръстите му леко ме галят по бузата. — Не мога да обещая, че няма да се издъня, но обещавам, че се уча от грешките си и се старая.
Слагам ръка върху неговата и притискам дланта му към лицето си.
— Не знам доколко мога да се променя. Аз един вид… съм си начертала някакъв път. Казвам си, че ако не искам да се загубя, не трябва да се отклонявам от него.