Свикнах да го виждам в черно, но този път е с тъмносиня тениска, която подчертава татуировките и слънчевия му загар. Дънките му са светли и протъркани, а черните му кубинки приличат на платно, накапано с пръски боя.
Подсвирвам одобрително. Този мъж наистина е ослепително секси. Мога да мрънкам колкото си искам, но той има пълно основание за всяка капчица от своята самоувереност.
Усмивката ми се изпарява. Той се засилва към мен със стиснати устни и концентриран поглед точно като в онзи ден, когато го видях в квартала за пръв път. Инстинктивно отстъпвам назад, за да не ме отнесе. Пулсът ми бясно се ускорява.
— Да не си помръднала! — гласът му е плътен и гърлен.
Миг по-късно съм в обятията му, а устните му докосват моите. Пазарската ми чанта пада на пода с трясък. Гарет ме повдига с лекота. Обхващам кръста му с крака, оценявайки изваяните му бедра и стегнатия задник. Ръцете ми обвиват раменете му, а главата ми се накланя, за да задълбочи целувката. Топлата му длан се плъзва под блузата по голия ми гръб, потръпвам и се разсмивам, прекъсвайки целувката.
— Гъделичкаш ме!
— Съжалявам — казва той с извинителна усмивка.
— Не е вярно!
— Наистина съжалявам. Ако не те бях погъделичкал, без да искам, щяхме да продължим да се целуваме и щях да успея тайно да те завлека в спалнята. Какво ще кажеш да оставим града за друг път, а сега да се метнем в леглото?
Разсмивам се.
— Само едно нещо ти е в главата!
— Не съм виновен — отвръща той и ме сваля на земята. — Толкова си секси, че когато влезе, направо ми докара инфаркт.
— Идеята ми беше да не те излагам пред хората — отвръщам намусено. — Не би трябвало да изглеждаш толкова добре. Нито да миришеш толкова добре.
— Понеже се надявам да си все така лапнала по мен, мисля, че ще продължа да се поддържам и да се къпя редовно. — Оглежда ме от горе до долу. — Със студена вода.
Въздъхва и прокарва пръсти през косата си.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря.
Гарет се усмихва и вдига пазарската ми чанта.
— Тогава да тръгваме, докторке. И да се изфукаме един с друг.
9
— Ти ли ще караш, или аз? — пита Гарет на излизане от тях. Държим се за ръце. Усещането да държа ръката му е неописуемо. Толкова ми е хубаво.
— Хм… — започвам смутено. — Може би трябваше да спомена, че нямам кола.
— Майтапиш ли се? — той изненадано повдига вежди. — За какво му е кола на човек, роден и израснал в Ню Йорк?
— Да, но сега не си в Ню Йорк, нали? Освен това вероятно в Ню Йорк има доволно количество шофьори, иначе нямаше да е пълен с толкова коли. Поне шофьорска книжка имаш ли?
— Разбира се. Това, че нямам кола, не значи, че не мога да карам.
— Как се оправяш без кола?
Повдигам рамене.
— Споделено пътуване, ако трябва да отида някъде. Но мога да си поръчам 99,9 % от нещата, които искам, по интернет, така че…
Гарет поклаща глава неодобрително и ме повежда към рейндж роувъра си.
— Това едва ли е много изгодно — отбелязва той.
— Зависи доколко цениш времето си. А и всичките разходи по колите, застраховките, вероятността да катастрофираш, екологичният отпечатък от производството…
— Добре, добре. Разбрах те. — Той ми отваря вратата. — В бъдеще да знаеш, че съм на разположение. Ако имаш нужда от нещо, отиваме и го вземаме.
Качвам се в колата и се намествам. Нямам нищо против още един повод да прекарвам повече време с Гарет, но се сещам за далеч по-секси неща за правене от пазаруването.
Целува ме бързо, затваря вратата, заобикаля колата отпред и сяда зад волана. През панорамния покрив влиза слънце и Гарет вади от жабката авиаторски слънчеви очила и си ги слага. Щом завърта ключа, от уредбата гръмва силна музика, но той бързо я намалява.
Задава на навигацията дестинация „Пайк Плейс“ с гласова команда и когато тръгваме, отново увеличава музиката, макар и не чак като в началото.
— Може ли? — питам аз и посочвам тъчскрийна.
— Заповядай — отвръща той. Поглежда през рамо, за да излезе на заден, и тръгва по пътя.
Синхронизирам телефона си с компютъра на колата, претърсвам подкастите и пускам един криминален аудиосериал по действителен случай, който харесвам.
Гарет ме поглежда. В очилата му виждам само собственото си отражение.
— Това окей ли е? — питам и му показвам екрана, така че да види какво съм пуснала. — Може и да си говорим.
Просто… вече не слушам много музика.
Той взема ръката ми, поднася я към устните си и я целува.
— Да, добре е.
Всичко продължава да е „добре“, докато стигаме до прочутите рибни щандове на „Пайк Плейс“, където сръчни мъжаги безгрижно си подхвърлят огромни риби. Намират се точно под неоновия часовник и надписа „Обществен пазар“ в сърцето на „Пайк Плейс“. На отсрещния тротоар се мъдри Рейчъл — бронзова статуя на прасенце касичка.