— Не ме критикувай! — сопвам му се аз. — Уморих се да ме критикуват!
Той кръстосва ръце пред гърдите си — изглежда едновременно отбранително и нападателно.
— Не те критикувам.
— Лъжеш!
— Стига вече! — избухва той. — Ядосан съм на нея, не на теб!
Изправям рамене и го поглеждам.
— Мислиш ме за идиотка.
— Мисля, че знаеш какъв е проблемът — поправя ме той. — Прекалено умна си, за да те лъжат по този начин.
— Така ли… и какво? За момент съм си изгубила разсъдъка и съм направила нещо глупаво? Това ли намекваш?
Гарет поглежда нагоре към небето. Един мускул на челюстта му видимо потрепва.
— Извърташ нещата.
— Не, изяснявам нещата!
Отдалечавам се, имам нужда да се махна от тълпата, от шума и миризмите.
— Тийгън! Не ми обръщай гръб!
Вървя бързо, мушкам се сред хората, фактът, че съм дребна, ми дава предимство пред Гарет сред тълпата.
— По дяволите, Тийгън! — крещи той след мен.
Гласът му се отдалечава, но аз вървя все по-бързо, обзета от яд и адреналин. Завивам покрай „Уестърн“ и тръгвам към паркинга. Преди да стигна, Гарет ме хваща за лакътя и с едно завъртане ме обръща така, че да го погледна.
Как, по дяволите, е възможно да е толкова секси, когато е ядосан, когато и аз съм му ядосана?
— Стига си бягала — избухва той, сега е още по-вбесен, отколкото при сблъсъка със Занета. — Водехме разговор. Няма да си тръгваш по средата. Няма да си тръгваш никога! Разбра ли ме? Ще изясним нещата!
Разни хора минават покрай нас и се обръщат да ни зяпат.
— Не бягам — отвръщам. Изплювам думите една по една. — Спестявам ти унижението от това да те сдъвча на публично място.
— Защо си ми ядосана? Не съм направил друго, освен да се притеснявам за теб!
— О, тук грешиш, Фрост! Адски грешиш! Единственият човек тук, който не е прецакал нищо, съм аз!
Изражението му става заплашително.
— Обясни ми, ако обичаш!
Поглеждам го със скована усмивка.
— Нямам търпение. Но първо ще се качим в колата.
10
Гарет се обръща и тръгва, като ме повлича със себе си.
— Използваш това като повод да се махнеш оттук, вместо да продължим по план.
— Наистина трябва да замълчиш — предупреждавам го.
Докато вървим към рейндж роувъра, не си казваме нищо повече. Гарет ми отваря вратата и оставя почти пълната пазарска чанта на задната седалка. Наслаждавам се на краткия миг тишина, преди да заобиколи колата и да отвори шофьорската врата.
Мята се вътре, пали двигателя, пуска навигацията и ме поглежда остро.
— Като излезем на магистралата — казвам.
Гарет слага ръка зад седалката ми и се обръща назад, за да изкара колата.
— Играеш си с търпението ми, Тийгън. Наистина си играеш — промърморва той.
Тръгваме по стръмните улици, които криволичат ту надолу, ту рязко нагоре, почти като тези в Сан Франциско. Накрая излизаме на магистралата.
— Защо просто не говориш с Рокси? — пита той веднага. — Тя е добра приятелка, нали? Знам, че се притеснява за теб.
Побиват ме тръпки.
— Какво си й казал?
— Нищо не съм й казвал. — Той ме поглежда. — Забелязала е защитите в къщата ти, колко стриктно заключваш всичко. Мисли, че вероятно Кайлър е ставал агресивен, когато се дрогира.
За миг името на бившия ми съпруг увисва във въздуха помежду ни.
Поглеждам през прозореца към отдалечаващия се град, не искам да си хабя думите в разговори за този човек.
— Говорил ли си с Рокси след вечерята у вас?
— Не. Но си махаме за поздрав от време на време.
— Тя те отбягва — отбелязвам безизразно. — Ако не те отбягваше, вече да се е отбила при теб поне няколко пъти. Принципно прави така. Освен това съм сигурна, че си умира да те пита разни неща за работата ти. Все пак и тя се занимава с изкуство. Доста нетипично за нея е да стои на разстояние.
— Какво намекваш? Че не ме харесва?
— Обожава те. Но мисълта за Дейвид… — пръстите ми се сгърчват в скута ми. — Със сигурност се чувства неловко. Болка, депресия, тъга — повечето хора, колкото и добри приятели да са, предпочитат да стоят настрана от подобни състояния и от онези, които страдат от тях.
— Мислиш, че не е трябвало да й казвам? — Кокалчетата на ръката му, която държи волана, побеляват. — Не мога да се преструвам, че синът ми не е съществувал, Тийгън. Това ще е все едно да го изгубя отново.
Въздъхвам.
— Това, което се опитвам да кажа, е, че — да, Рокси е добър и грижовен приятел, но хората предпочитат да стоят далеч от неудобни ситуации, а аз не мога да си позволя да загубя Рокси и Майк.