— И вместо това отиваш при екстрасенс? Защо не потърси психотерапевт? Някой, който наистина може да ти помогне?
— Нямаш представа колко пъти ме нарани през последния час — казвам тихо. — И че ми иде да крещя, докато чакам следващия миг, в който ще ме нараниш.
— Тийгън. — Гарет протяга ръка и я поставя на коляното ми. Докосването му е топло и сухо, целта му е просто да ме успокои. Въпреки това изпраща тръпка на сексуална възбуда по цялото ми тяло. — Никога не съм искал да те нараня. Наистина нямам представа какво ти минава през ума в момента. Трябва да ми обясниш.
— Казваш, че не ме критикуваш, но го правиш.
— Не е…
— Остави ме да довърша. Можеше да попиташ защо съм ходила при Занета. Знам, че тя няма реални отговори. Ясно ми беше всеки път, когато започнеше да налучква или предсказваше нещо съвсем отнесено или грешно. Но нямаше значение, защото имаше дни, в които не виждах никакъв смисъл да съм жива, а тя ми даваше фалшива надежда. Понякога е по-добре да имаш фалшива надежда, отколкото никаква.
Пръстите му се впиват в бедрото ми.
— Добре, разбирам. Аз…
— Не, не разбираш. Ти просто предположи, че трябва да съм откачила, за да ходя при нея, вместо да допуснеш, че съм го направила съзнателно. И стигна до извода, че съм си пиляла парите, без да го разбера. Но най-много ме заболя, че смяташ подхода ми за грешен само защото се справям с проблемите си по начин, който ти не би избрал.
Този път той не се опитва да ме прекъсне.
— Това, че се опитвам да реша проблемите си по различен начин, не означава, че начинът ми не е „правилен“.
Той си поема дълбоко въздух и издишва бързо.
— Не си давах сметка, че съм ти причинил това, съжалявам.
— Според теб е трябвало да говоря с приятел или терапевт, защото за теб е логично. Но знаеш ли какво, Гарет? Нито приятел, нито терапевт би създал за мен тази фантазия, която ме успокояваше, макар и за кратко. Платих на Занета за това и според мен тя ми даде всичко, за което платих.
Магистралата прави завой и пред нас се извисяват заснежените върхове на планината Рейниър.
Гарет ахва.
Аз също съм смаяна от величието на планината и контраста между гъмжащия от живот град и подобна изключителна природна забележителност в непосредствена близост. Удивително е, че през повечето време връх Рейниър е скрит в мъгла и облаци. Как е възможно нещо толкова величествено, толкова колосално, да остава скрито, при положение че е директно пред теб? Може би точно затова ми харесваше толкова.
— Съжалявам, Тийгън. Права си. Сгреших — казва той и ме поглежда. — Но преди всичко научих нещо. В бъдеще ще внимавам повече как реагирам.
Докато обмислям извинението му, за момент се любувам на профила му — на мъжествените линии на челюстта, на силния му врат. После пак поглеждам към планината.
— Ако продължиш да говориш — допълва той, — аз ще продължа да се уча и ще ставаме все по-силни.
Поставям длан върху неговата, която все още е на бедрото ми и стискам силно.
Прекарваме пътуването към къщи в мълчание, но не е неприятно. Пръстите на дясната му ръка са преплетени с моите, а лявата държи волана с лекота. Слънчевите очила предпазват очите му от слънцето. А аз често се обръщам, за да го погледна.
Мисля върху думите му и гледам планината. По пътя към къщи има места, от които връх Рейниър се вижда в цялата му прелест.
— Наистина ми харесва тук — казвам на глас. — Мисля, че е истински красиво.
Гарет ме поглежда и се усмихва.
— Определено има нещо красиво.
— Само толкова ли, Фрост? — свивам кисело устни.
— Пазя си добрите реплики за после. — Веждите му закачливо се повдигат над слънчевите очила и абсурдната гледка ме кара тихичко да се подсмихна.
Когато пристигаме, той паркира колата пред гаража и скача да ми отвори вратата.
— Сега в твоята къща ли отиваме или в моята?
— Нямам претенции.
Блясъкът в очите му се завръща.
— Аз имам син кадифен диван.
Усмихвам се, въпреки че все още съм ядосана.
— Значи у вас.
Той се връща до шофьорската врата, отваря я и натиска едно копче на огледалото за обратно виждане, което отваря вратата на най-близкия гараж. Очите ми се разширяват, когато виждам разнообразната фитнес екипировка вътре. Велоергометър, пътечка, стойка за дъмбели и всевъзможни уреди с тежести изпълват пространството, което иначе е предназначено за три коли. Докато минаваме през вратата, която води към къщата, подмятам:
— Мисля да пробвам фитнеса на Рокси.
— Добре дошла си и тук.
— Дори самата мисъл за това ме смущава.