Извивам шия назад. Вече не съм способна да мисля рационално, цялото ми същество се е фокусирало върху мокрото горещо проникване на пениса му в мен.
— Толкова надълбоко… Гарет. Толкова си твърд и голям…
Накарай ме да свърша!
В този миг той се пречупва, хваща ме здраво за раменете, за да не мърдам, и започва да ме обладава с плавни, силни движения. Екстазът идва, преди да успея да си поема дъх.
Растящото в слабините ми напрежение се освобождава за секунди. Гарет изпъшква и си пробива път сред преливащите вълни на моя оргазъм, тялото му се разтърсва, когато свършва и той.
Впивам нокти в талията му, от устата ми се изливат гърлени стонове. Той притиска бедрата си към мен и ме дръпва още по-плътно до себе си, като внимателно прехвърля тежестта на предмишниците си. Прегръщам го, устните ми го галят по бузата.
Усещам соления вкус на потта му. Той притиска лицето си в моето и осъзнавам, че това не е пот, а сълзи.
12
— ̀Колко сме изискани само! — шегувам се. Седим по турски на синия кадифен диван, голи и омотани с одеяла, и ядем с ръце от набързо спретнатото плато с деликатеси
— Гладен съм като вълк — промърморва Гарет с парченце сирене в уста и го преглъща бързо.
Толкова е красив с безумно разрошената си коса, че не бих могла да го опиша с думи. Пресяга се за прошуто, завивката се смъква от широките му рамене и се свлича в скута му. Голото му тяло е произведение на изкуството.
В небето зад него преливат розови и оранжеви нюанси, слънцето още слиза лежерно към хоризонта. Искам да го снимам така. Да запазя този миг завинаги.
— Може да си поръчаме нещо? — предлагам.
Гарет избърсва уста с опакото на ръката си.
— Нещо друго ли ти се яде? Мога да сготвя?
— Не, няма нужда.
— Мога да направя спагети болонезе. Или рамен — но истински, не смотаните полуфабрикати. Или да спретна закуска? Яйца, бекон, палачинки?
— Тази храна ми е достатъчна. Наистина — отвръщам с усмивка.
Поглежда ме преценяващо.
— Сигурна ли си?
— Все пак аз избрах всички тези неща, нали? — посочвам към блюдото. Навивам на руло парче мортадела с шам-фъстък и отхапвам. — Предложих да поръчаме нещо, защото се притеснявам дали ще ти стигне. Наясно съм, че това изваяно тяло вероятно се нуждае от много гориво.
Той се усмихва широко.
— Притесняваш се за мен, докторке. Това ми харесва. Много ми харесва.
Дръпвам парченце пикантна сопресата и я увивам в сирене проволоне като в сандвич.
— Къде ти е фотоапаратът?
— В кабинета. Защо?
Изтръпвам при мисълта за кабинета му и снимките, които са там. Поклащам глава.
— Няма значение.
— Защо попита?
— Просто исках да те снимам в този момент, какъвто си сега. Но ми се искаше да е хубава снимка, не с телефон.
Защото моментът, който споделяме сега, е на една стъпка разстояние от действителността, вълшебно време, в което виждаме само най-хубавото в себе си и избягваме всички минуси. Искам да хвана малко парченце от този „меден месец“, докато мога. Защото лошите мигове със сигурност ще дойдат и колкото и да се надявам на най-хубавото, очаквам най-лошото.
Гарет ме стрелва с премерен поглед изпод абсурдно гъстите си вежди.
— Да отида ли да го взема?
Поклащам глава и изпъвам крака, за да се изправя.
— Не. Стой така, както си. Ако станеш, ще развалиш кадъра.
Погледът му ме следи, докато се изправям.
— Ти ли ще го вземеш?
Поглеждам към коридора замислено и се увивам още по-плътно в завивката. Толкова много неща се промениха само за ден. Аз се промених. Ние се променихме. Но някои неща остават същите.
— И без това е сложен кадър — промърморва и лапва резенче салам. — Светлината е зад мен.
Разбирам, че ми дава причина да се откажа. Но човек, който си изкарва хляба със снимки, със сигурност има фотоапарат, който може да се справи с всеки кадър, дори и без идеална светлина. Поглеждам го.
— Ти самият искаш ли да го взема?
Той облизва пръстите си и ме поглежда внимателно.
— Искам да прекараш нощта тук. Нямам по-амбициозен план.
— Добре — кимвам замислено.
Изтичвам боса до шкафчето при входната врата и си вземам телефона. Връщам се на дивана, включвам камерата, натискам настройките за „нощен режим“ и правя снимка.
— Е? — пита той и мята една маслина в устата си.
Обръщам екрана към него, за да му покажа. Усмихвам се.
Той повдига вежди.
— Не е зле.